Читать «Екзекуцията» онлайн - страница 174

— Никога — отговори той и се усмихна, като оголи зъби, сякаш изръмжа. — Мама беше изключително чиста жена.

— А след като напусна дома си? На колко години беше?

— Отидох в колеж на осемнайсет.

— Връщаше ли се вкъщи?

— Никога. Аз…

— Взе ли си животни, след като започна да живееш самостоятелно?

— Нямах възможност. Хазяите не ми разрешаваха. Пък и работата не ми позволяваше.

— Счетоводство.

Той кимна.

— Работех от девет до пет. Не беше честно да оставям животното само по цял ден. Когато започнах да уча актьорско майсторство, пак беше същото. Известно време работих като коняр.

— Наистина ли?

— Да, само няколко месеца. На един от онези файтони. Направих го, за да продължа с изкуството.

— Гладуващ актьор.

— Да, знам, че фразата е банална, но какво от това?

— Предполагам, че и аз съм такъв. Какво искаш от един психолог от Лос Анджелис.

Мъскадайн се ухили.

— И така — продължих аз. — Работата с конете сигурно ти е помогнала да опознаеш животните.

— Категорично. Научаваш се как да ги докосваш и им говориш. Общуването с животните е деветдесет и девет процента безсловесно. Чувстваш се добре с тях и те с теб. И като работиш с тях, се научаваш да ги разбираш.

— Кои са враждебно настроени и кои дружелюбни?

— Точно така.

— Безсловесно. Интересно. Лесно ли разбра какъв е ротвайлерът на Хоуп Дивейн?

Той погледна краката си и тръсна коси.

— Ще говорим без заобиколки, така ли?

— Има ли причина да не го правим?

— Знам ли — отговори Мъскадайн. — Остър каза да говоря свободно с вас, но той е само държавен адвокат.

— Нямаш ли му доверие?

— Изглежда свестен, но…

— Не му ли вярваш?

— Вярвам му. Всъщност той е по-умен, отколкото може да се очаква от един държавен служител. Пък и какъв избор имам? Аз съм гладуващ актьор.

Надрасках няколко бележки в тефтера си и пак го погледнах.

— Ротвайлерът — продължих аз. — Как се справи с нея? Тя беше кучка, нали?

— Точно така — усмихна се Мъскадайн. — Дадох й малко месо, поръсено с камфоров опиат.

— През портата?

Той кимна.

— И тя го взе от теб ей така?

— Да. Удивително лесно. Когато отидох с велосипеда и тръгнах покрай къщата, тя излезе на двора и започна да лае. Но трябва да е надушила месото, защото щом стъпих на моравата, млъкна. А когато стигнах до портата, седеше там с изплезен език. Беше го излапала.

— През нощта ли беше, или през деня?

— Вечерта. Може би около осем.

— В нощта, когато професор Дивейн беше убита?

Трябваше да говоря равнодушно и да го предразполагам…

Мъскадайн кимна.

— Имаше ли някой в къщата? — попитах аз.

— И двамата бяха там. — Той се усмихна широко. — В това беше красотата. Улицата беше тъмна. Онези големи дървета. Никой не се разхождаше. Облегнах велосипеда на дървото, тръгнах по моравата в предния двор, дадох месото на кучето и си тръгнах.

Продължително мълчание.

Накрая Мъскадайн каза:

— Беше толкова лесно.

Кимнах.

— И по-късно се върна?

— Да.

— Кога?

— Около десет.

— Защото тогава беше часът за нощната й разходка?

Усмивката помръкна.

— Тя се разхождаше между десет и трийсет и единайсет и трийсет. Един и същ маршрут. Едната вечер в черен анцуг, другата — в сив. Черно, сиво, черно, сиво. Като автомат. Не знаех дали ще се разходи без кучето, или ще се откаже. Но тя излезе. Това не ви ли говори що за човек е била? Ротвайлерът си издрайфа червата, а тя просто отиде на обичайната си разходка. Ако се беше отказала, кой знае, може би никога нямаше да го направя.