Читать «Грейси Линдзи» онлайн - страница 9

Сега тя едновременно плачеше и се смееше на път към файтона, който Дениъл бе повикал от заслона до гарата. Като овладя емоциите си, защото почувства, че набитото око на файтонджията го оглежда любопитно, Дениъл се погрижи да качи багажа, докато Кейт и Грейси заемаха местата си вътре. Момент по-късно той се присъедини към тях и файтонът потегли.

Докато се движеха бързо, Грейси импулсивно подаде ръце и на двамата, седнала малко напред, с нежен и възторжен поглед, вперен навън през отворения прозорец. Всяко познато кътче изтръгваше от разделените й устни все същото възклицание на спомен и познание — общинският съвет, библиотеката, сивата каменна фасада на колежа, да, дори схлупената сладкарница на Лъки Логан, където като дете си бе купувала сладкиши и бонбони. Всички тези познати места вземаха участие във възторга на нейното завръщане.

Бог вижда, че нямаше нищо красиво в архитектурата на тези сгради — бяха ниски, обезцветени и опушени от времето, похлупени под студените плочници на покривите си, сиви и отблъскващи. При все това за Грейси те имаха необикновена притегателна сила, приветстваха я топло като скъпи стари приятели. Особено я вълнуваше липсата на всякаква промяна. Тръпка полази по тялото й от аромата на топли закуски, долитащ от фурната на Керик.

— Всичко си е същото, както някога — шепнеше тя непрестанно. — О, толкова е хубаво да се завърнеш у дома!

Грейси винаги си беше такава — остро чувствителна и към най-мимолетните впечатления. Отразеният слънчев лъч от мътните води на обикновеното градинско езеро би я накарал, затаила дъх, да се закове на мястото си, а полъх от запален есенен огън откъм хълмовете би я накарал да мечтае през целия следобед. А сега едно чувство по-трогателно и по-лично, върховното усещане, че се е завърнала, бе заседнало като буца в гърлото й и почти я задушаваше.

Свиха по Чърч стрийт и като приближиха до кантората на Дейвид Мъри, тя ахна изненадана и стисна ръката на Дениъл.

— Виж! Виж! Мисля, че този на прозореца е Дейвид. О, лельо Кейт, не можем ли да спрем за малко, да си кажем по една дума с Дейв? Сякаш преди сто години го видях за последен път.

Лицето на Кейт обаче говореше много. Наистина зад прозореца ясно се виждаше Мъри, малко в сянка, до завесата. Изглежда, че и той почти крадешком ги наблюдаваше.

— Не мисля, че би трябвало да спрем тъкмо сега, мила. Сигурно си уморена след дългото пътуване.

— Но аз не съм ни най-малко уморена — настоя Грейси с умоляващ поглед.

Кейт успя да се усмихне, но сдържано и със загриженост.

— Има толкова много хора наоколо, скъпа. Не бих искала да те видят, че се втурваш в кантората на Дейвид Мъри на минутата, в която се завърна у дома.

Грейси почти отвори уста да протестира, но си замълча. Може би леля Кейт беше права. Не биваше да бъде нетърпелива. С въздишка тя се отпусна на мястото си, съзнаваща, макар и нехаеща от факта, че любопитни очи проследяваха преминаването на файтона през града, че глави се извръщаха след тях, че се разменяха многозначителни знаци и се зараждаха клюки.