Читать «Грейси Линдзи» онлайн - страница 24

Дълго време тя бе копняла да се влюби и се беше опитвала да си представи, че обича различни младежи от Левънфорд, които, заради положението на баща й, с готовност я ухажваха. Ала при всички тези случаи физическата реакция попречваше.

Младият Едгар Моуът, синът на пастора, смятан от мнозина за подходяща партия, я бе отблъснал с това, че яката на сакото му винаги бе поръсена с пърхот. Мънго Крофърд, студент медик и наследник на практиката на баща си, биде отхвърлен, защото веднъж, докато я целуваше, вмъкна езика си между устните й. Колкото до младия Дики, останала сама в светилището на спалнята си и полюшвайки се на стола люлка, Изабел отчаяно бе възкликнала, обладана от космическа мъка: „О, господи! Господи! Самата му миризма ме поболява!“.

И тогава се появи Дейви Мъри — хубав, изискан и порядъчен. У него, колкото и внимателно да търсеше, тя не можеше да открие нещо, което би я отблъснало. И така, освободена от обсебилата я натрапчива идея, Изабел направи от Дейви своя образец за мъж. Истински сър Ланселот. Тя чезнеше, когато го нямаше, слушаше прехласната думите му, грееше се под слънцето на усмивката му.

Тази вечер все пак Дейви не й се усмихваше така често. В него растеше подозрението, че нещо скрито бе надвиснало над отрупаната с ястия маса. И наистина, когато привършиха вечерята, Уолди и жена му почти незабележимо си размениха погледи. Мисис Уолди стана:

— Хайде, Изабел! Да оставим баща ти и Дейвид да изпушат пурите си. След това ще дойдат при нас в гостната.

— Но, мамо — протестира Изабел с увиснала устна, — предпочитам да остана с Дейвид.

— Тц-тц — намеси се Уолди, като погледна дъщеря си с обич, но и с несъгласие. — Положително можеш да го оставиш за минута, скъпа.

— Тогава позволи ми да му запаля пурата! — нацупи се тя.

Пресегна се към голямата сребърна табакера и изпълни цяла церемония, забравяйки, че баща й също искаше да пуши, докато накрая майка й с укор й подвикна от вратата:

— Пурата на баща ти, Изабел, ако обичаш!

Когато двамата мъже останаха сами, Уолди, захапал пурата между влажните си устни, смигна много приятелски и по мъжки на Дейвид. После извади уискито от бюфета, наля по една глътка за двамата и с въздишка се облегна назад в стола си, заобиколен с останките от богатия пир. Добре охранен гражданин с пръсти, заиграни в златната верижка на изпъкналото шкембе, и с крак, подрусващ се ритмично под масата.

— Е, за наше здраве! — произнесе той обичайния си тост, добавяйки, преди да отпие: — Кой е като нас!?

Настана пауза, през която Уолди, замислен, дълбоко пое дъх над чашата си.

— Знаеш, Дейви — възкликна той изведнъж, — много обичам Изабел. Тя е хубаво момиче.