Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 87

Същата вечер, след ужасяващата среща с Ноте Мокоти, децата забелязаха, че нещо не е наред с маа Рамотсве. Пусо я попита нещо и тя тръгна да му отговаря, но млъкна насред изречението, сякаш мислите й се отклониха нанякъде. Той повтори въпроса си, но този път тя не отвърна нищо — и много учуден, той я остави. След като я намери в кухнята да гледа навън през прозореца с празен поглед, Мотолели предложи да й помогне с приготвянето на вечерята и получи подобен разсеян отговор. Тя почака маа Рамотсве да каже нещо друго, но след като тя продължи да мълчи, я попита дали не се е случило нещо лошо.

— Мисля за нещо — отговори маа Рамотсве. — Съжалявам, ако не те слушах. Мисля за нещо, което се случи днес.

— Лошо нещо ли? — попита Мотолели.

— Лошо — отговори маа Рамотсве. — Но сега не мога да говоря за това. Съжалявам. Тъжна съм и не искам да говоря.

Децата я оставиха сама. Понякога възрастните се държаха странно — всички деца знаеха това — и в такива случаи беше най-добре да ги оставиш на мира. Разни проблеми ги гнетяха; проблеми, в които децата не можеха да бъдат посветени; тактичното дете разбираше това много добре.

Но когато господин Дж. Л. Б. Матекони се прибра вкъщи вечерта и също изглеждаше замислен за нещо и далечен, те разбраха, че работата е лоша.

— Нещо лошо става в сервиза — прошепна Мотолели на брат си. — Те са нещастни.

Той я погледна разтревожен.

— Ще трябва ли да се върнем във Фермата на сираците? — попита.

— ​Дано да не трябва — каза тя. — Аз съм много щастлива да живея тук на „Зебра драйв“. Може пък нещата да се оправят.

Тя се опита да звучи уверено, но беше трудно, а и тревогата й се засили още повече, когато седнаха на масата за вечеря и маа Рамотсве забрави дори да каже молитвата, а после мълча почти през цялото време. След това Мотолели отиде с количката в стаята на брат си и го намери да лежи печален на леглото си и тогава му каза, че каквото и да се случи, няма нужда да се страхува, че ще остане сам-самичък.

— Дори да се върнем при маа Потоквани — каза тя, — тя ще направи всичко възможно да ни остави заедно. Винаги така е правила.

Пусо я гледаше дълбоко нещастен.

— Не искам да си тръгвам оттук. Много съм щастлив в тази къща. И храната тук е най-вкусната, която съм ял някога.

— И те са най-добрите хора, които сме виждали — каза тя. — Няма никой друг в Ботсуана, никой​ друг, толкова добър и мил като маа Рамотсве и господин Дж. Л. Б. Матекони. Никой.

Момченцето закима енергично.

— Знам това — каза то. — Дали ще идват в​ъв Фермата на сираците?

— Разбира се, че ще идват — ако изобщо се върнем там — увери го тя. Но тази увереност не можа да спре сълзите, които започнаха да се леят от очите му, сълзи за всичко, която му се беше случило — заради загубата на майката, която не помнеше, заради мисълта, че в този широк страшен свят няма никой друг, освен сестра му, към когото да се обърне, никой друг, когото не могат да му отнемат.