Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 45

— Изглеждате елегантна, маа — каза една възрастна жена в препълнения минибус. — Сигурно имате среща с мъж тая вечер. Внимавайте! Мъжете са опасни.

Маа Макутси се усмихна.

— Отивам на курс по танци. Това ще ми е първият път.

Жената се разсмя.

— О-о-о, на курс по танци ще има цял куп мъже — каза тя, като предложи на маа Макутси ментов бонбон от малка кесийка, която беше извадила от джоба си. — Нали тъкмо затова мъжете ходят на курсове по танци. За да се срещат с хубави момичета като вас.

Маа Макутси не каза нищо, но докато смучеше бонбона, се замисли за перспективата да се запознае с някой мъж. Май преди не беше съвсем откровена със себе си и сега беше готова да го признае, пък било то и отново само пред себе си. Разбира се, че й се искаше да се научи да танцува, както и да се запознае с интересни хора по принцип, но това, което наистина искаше, беше да се запознае с интересен мъж, и тя се надяваше, че ще й се отвори възможност. И съседката й в минибуса беше права, може би именно тази вечер това щеше да се случи.

Тя слезе от минибуса в началото на пешеходната алея. Правителствените сгради зад нея бяха тъмни, тъй като беше петък вечер, а никой чиновник не би работил до късно в петък вечер, но самата алея беше добре осветена и по нея вървяха хора, които се наслаждаваха на прохладната вечер и приказваха с приятели. Винаги имаше толкова много, за което да се приказва, та дори и нищо да не се случваше, и сега хората обсъждаха събитията от деня, клюкарстваха, слушаха какво се е случило или може би какво би могло да се случи, ако човек има търпение и чака достатъчно дълго.

Пред хотел „Президент“ се беше събрала малка група младежи, повечето ненавършили и двайсет години. Те стояха до голямото стълбище, водещо към терасата, където маа Рамотсве обичаше да обядва по специални поводи. Когато маа Макутси се приближи към стълбището, младежите замлъкнаха.

— Ще се учите на танци, а, маа? — подхвърли един от тях. — Аз ще ви науча как се танцува!

Чу се сподавено хихикане.

— Аз не танцувам с хлапаци — каза маа Рамотсве, докато минаваше край тях.

За миг настъпи мълчание и тогава тя добави:

— Като пораснеш, ела и ме покани.

Останалите младежи избухнаха в смях, а тя се обърна и им се усмихна, докато се качваше по стълбите. Остроумният й отговор я изпълни с увереност, когато влезе в хотела и помоли да я упътят към залата, в която щеше да се провежда курсът. Цялото приключение я изпълваше с трепет — ами ако забравеше стъпките на тангото или някой друг танц, който щяха да учат? Дали нямаше да изглежда глупаво? Ами ако се случеше да се спъне и да падне? И кой друг щеше да отиде там? Дали хората, които ходеха на такива курсове, нямаше да бъдат много по-изискани от нея; много по-богати? Чудесно беше да е отличничката на випуска при завършването на Ботсуанския колеж за секретарки, но дали това щеше да има значение тук, в света на музиката, елегантните танци и огледалата?