Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 28

— Дължи се на жена ми — каза господин Полопетси. — Тя поддържа къщата толкова чиста.

— Сигурно се гордеете с нея, раа — каза маа Макутси.

— И тя сигурно се гордее с вас — допълни маа Рамотсве.

За миг настъпи мълчание. След това господин Полопетси попита:

— Защо казвате това, маа?

— Защото вие сте добър човек — каза тихо маа Рамотсве. — Ето защо го казвам. Може да сте били в затвора две години, но аз виждам, че сте добър човек.

Оставиха господин Полопетси в дома му и потеглиха обратно по изровения път. Колелото все още беше отзад в микробуса и маа Рамотсве се беше разбрала с господин Полопетси на следващия ден да го занесе някъде да го поправят и да му го докара обратно, като стане готово. Когато той слезе от микробуса, тя му предложи пари като компенсация за злополуката, но той поклати глава.

— Аз виждам кога едно нещо е случайна злополука — каза той. — А хората не бива да бъдат обвинявани заради случайни злополуки. И това го знам.

Тя не настоя. Мъжът си имаше гордост и би било невъзпитано да настоява. Ето защо те се разбраха за колелото и тя го остави пред къщата. По обратния път двете мълчаха почти през цялото време. Маа Рамотсве си мислеше за господин Полопетси, за къщата му и за унижението, което беше преживял. Вероятно именно затова се беше разплакал след сблъсъка им; просто поредната беда, която трябваше да изтърпи. Разбира се, те бяха чули само неговата версия на историята за хвърлянето му в затвора. Но нали в Ботсуана не пращат хората в затвора за нищо? Тя знаеше, че ботсуанците могат да се гордеят със своята правосъдна система — със съдиите си, които не се кланят на никого, които не се боят да критикуват правителството. Имаше толкова много страни, в които това не можеше да стане, в които съдиите биваха заплашвани или пък назначавани измежду онези, които са лоялни на управляващата партия, но в Ботсуана никога не беше ставало така. Ето защо тези съдии за нищо на света не биха пратили в затвора един човек, ако не заслужава наказание, нали така?

Маа Макутси се тревожеше да не закъснее за курса по машинопис, който трябваше да започне в седем часа, и затова те не се помайваха по обратния път, макар че леко се отклониха, за да минат покрай къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони — или по-скоро къщата, на която собственик беше господин Дж. Л. Б. Матекони, но в която сега живееше наемател. Сребристият мерцедес продължаваше да стои отпред.

— Дали тя живее в тази къща? — попита маа Макутси. — На жена ли е дал под наем къщата господин Дж. Л. Б. Матекони?

— Не — отговори маа Рамотсве. — Даде я под наем — при това забележи, без да ме попита! — на един мъж, чиято кола поправяше. Не го познавам много добре, но каза, че винаги си плащал сметките.

— Много странно — отбеляза маа Макутси. — Ще трябва да проучим по-добре тоя въпрос.

— На всяка цена — съгласи се маа Рамотсве. — Какви ли не загадки се случват в живота ни, маа Макутси, с разните там богати жени, които карат сребристи коли, с велосипеди, тикви и всичко останало, та ще трябва да ги разплетем всичките.