Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 27

Мъжът я погледна за миг, а после се обърна настрани.

— Казвам се Полопетси — каза. — Не, нямам работа. Търся си, но никъде не искат да ме вземат.

Маа Рамотсве се намръщи.

— Сега е трудно — каза тя. — Сигурно живеете тежко. — Тя замълча за миг. — А какво работехте преди?

Господин Полопетси не отговори веднага и въпросът сякаш увисна във въздуха. Накрая той заговори.

— Бях в затвора две години. Излязох преди шест месеца.

За миг бялото микробусче се отклони едва забележимо от пътя си.

— И никой не иска да ви вземе на работа, така ли? — попита маа Рамотсве.

— Не искат — отвърна той.

— И вие винаги им казвате, че сте лежали в затвора? — намеси се маа Макутси.

— Казвам им — рече господин Полопетси. — Аз съм честен човек. Не мога да ги лъжа, като ме питат какво съм правил предната година. Не мога да им кажа, че съм бил в Йоханесбург или някъде другаде. Не мога да им кажа, че съм работил.

— Значи сте честен човек — каза маа Рамотсве. — А защо сте били в затвора? Има ли честни хора там?

Тя зададе въпроса, без да помисли, и веднага след това осъзна, че е прозвучал много грубо; сякаш подлага под съмнение думите на събеседника си.

Той обаче явно нямаше нищо против.

— Не ме изпратиха в затвора заради непочтеност — каза той. — Но впрочем, в затвора има честни хора. Там има някои много непочтени хора, а също така и много лоши хора. Но има и такива, които са вътре заради други неща, които са направили.

Те мълчаха и го чакаха да продължи, но той не го стори.

— Е — поде маа Рамотсве, — а вие какво направихте, раа? Какво сте направили, че да ви пратят в затвора?

Господин Полопетси погледна ръцете си.

— Пратиха ме в затвора заради една злополука.

Маа Макутси се извърна, за да го погледне.

— Злополука ли? Изпратили са ви вместо някой друг?

— Не — отговори мъжът. — Пратиха ме в затвора, понеже стана една, когато аз отговарях за нещо. Аз бях виновен и един човек загина. Беше нещастен случай, но те казаха, че е нямало да се случи, ако съм бил по-внимателен.

Вече наближаваха Тлоквенг и маа Рамотсве трябваше да попита мъжа как да стигнат до къщата му. Той посочи към един прашен страничен път, буквално изровена пътека, и тя пое по нея с малкия бял микробус, като се опитваше да избягва по-големите дупки. Ако в Тлоквенг имаше машина за трамбоване, значи тя рядко си правеше труда да минава насам.

— Пътят ни не е много добър — каза господин Полопетси. — Когато вали, всички дупки се пълнят с вода и ако искаш, можеш дори да ловиш риба.

Маа Макутси се засмя.

— И аз съм живяла преди до един такъв път — каза тя. — Знам какво е.

— Да — потвърди господин Полопетси. — Не е лесно. — Той замълча и посочи към една къща недалеч от пътя. — Ето го моят дом.

Беше обикновена къща с две стаи и маа Рамотсве видя, че има нужда от боядисване; долната половина на външните стени беше изпръскана със засъхнала червеникава кал при последните дъждове. Малкото дворче бе добре преметено, което говореше, че за него се грижи съвестна жена, а в единия край имаше кокошарник, също спретнат и чист.

— Много чисто и подредено място — каза маа Рамотсве. — Хубаво е да се види така добре поддържана къща като тази.