Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 104

— Да, той е разбирал от добитък — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. Разбира се, той не се беше срещал с Обед Рамотсве, но знаеше за славата му на тънък познавач на добитъка. Господин Матекони винаги беше готов да слуша истории за Обед Рамотсве, макар маа Рамотсве да му ги беше разказвала вече много пъти. Той беше чувал как веднъж Обед Рамотсве се срещнал със Серетсе Кхама, когато той отишъл в Мочуди, и дори стиснал ръката на великия мъж. Беше чувал историята за неговата шапка, как я забравил недалеч от площада и някой грижливо я сложил на една стена, където можел пак да си я намери. Освен това беше чувал как веднъж шапката отлетяла, отнесена от пясъчна буря, и се озовала на едно дърво. Имаше много подобни истории и той разбираше колко са важни те и ги изслушваше с търпение и уважение. Живот без истории не би бил никакъв живот. Та нали историите ни свързват един с друг, живите и мъртвите, хората и животните, хората и земята?

Те караха бавно по черния път. След известно време господин Дж. Л. Б. Матекони се обърна към маа Рамотсве.

— Нали каза, че е станало съвсем близо до отбивката? — рече й. — Но сигурно е било по-далеч, отколкото си мислиш.

Разтревожена, маа Рамотсве хвърли поглед през рамо. Сигурна беше, че колата се бе повредила някъде тук, при този завой, където черният път тръгваше в съвършено друга посока. Да, със сигурност мястото беше това, но нямаше следа и от микробуса.

Тя погледна господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Трябва да спрем тук — каза му. — Сигурна съм, че беше тук.

Господин Полопетси, който седеше между господин Дж. Л. Б. Матекони и маа Рамотсве, се наведе напред.

— Откраднали са го! — възкликна той. — Откраднали са микробуса ти!

— Ще видим — каза маа Рамотсве. Страхуваше се, че той има право, въпреки че му беше ядосана, задето го казва. Ако микробусът й беше откраднат, нейна работа беше да стигне до това заключение, не на господин Полопетси.

Те излязоха от пикапа и маа Рамотсве отиде до края на черния път, на няколко метра от мястото, където бяха спрели. Забила поглед в земята, тя видя, това, което търсеше — маслено петно в пясъка. Петното беше с диаметър само петнайсетина сантиметра, но беше тъмно и добре се виждаше, така че тя не хранеше никакво съмнение. Пред нея беше мястото, където за последен път беше видяла малкия бял микробус, но несъмнено вече го нямаше там.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се приближи към нея и проследи погледа й, насочен към пясъка.

— А! — възкликна той и след това я погледна. — А!

— Откраднали са го — каза тя с накъсан глас. — Моят микробус. Изчезнал е.

Господин Полопетси се присъедини към тях.

— Сигурно някой го е поправил и си е тръгнал с него.

— Много странно — отбеляза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Но това означава, че двигателят не може да е блокирал. Сигурно е било нещо друго. Ако беше блокирал, нямаше да могат да го подкарат.

Маа Рамотсве поклати глава.

— Ще трябва да отидем в полицията и да съобщим за кражбата. Само това можем да направим. Сигурно вече са го откарали надалеч.