Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 103

Господин Полопетси беше настроен за приказки и сподели с тях мнението си за една реч, която вождът Линчуе беше произнесъл неотдавна в Габороне и която беше породила много спорове във вестниците. Прав ли беше вождът Линчуе? Според господин Полопетси — да. Както каза, той много уважавал вождът Линчуе и според него хората трябвало да обръщат на възгледите му повече внимание. След това господин Полопетси премина към въпроса какво да се направи по отношение на хората, които цапат. В Тлоквенг, където той живееше, вече доста бяха говорили по тоя въпрос и някои хора бяха предложили онези, които хвърлят боклук, да бъдат принуждавани да участват в отряди за събиране на боклука. А ако не искат, да бъдат задължавани да носят на гърба си големи табели, на които пише „Мръсен човек“. Според господин Полопетси това щеше ги научи да не цапат повече.

Маа Рамотсве обаче изпитваше известни съмнения.

— Срамът може да бъде много убедителен начин да се насърчават хората да постъпват правилно — каза тя. — Да, разбирам това. Но не можеш да сложиш табели на хората, на които пише: „Мръсен човек“, защото така другите ще си мислят, че тези хора просто не се къпят. А всъщност те може да се къпят дори много.

— Според мен тези табели са добра идея — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — И на колите трябва да се слагат табели „Опасен шофьор“ например или пък „Любител на високи скорости“. Така хората ще карат по-безопасно според мен.

— Но това би изглеждало малко глупаво, нали? — каза маа Рамотсве. — В крайна сметка всеки ще трябва да носи една или друга табела. На моя гръб ще има надпис „Маа Рамотсве“ или пък може би „Детектив“. А това би било глупаво.

И по-нататък тя си помисли, но не го каза: А на гърба на маа Макутси ще трябва да има табела, на която пише „Деветдесет и седем процента“.

— Аз не съм предлагал такова нещо — каза господин Полопетси докачливо. — Казах само, че хората, които цапат, могат да имат такава табела. И толкова.

Не друг, а господин Дж. Л. Б. Матекони сложи край на спора.

— Вече почти пристигнахме — каза той — нали това е отбивката, по която си тръгнала?

Те намалиха скоростта и господин Дж. Л. Б. Матекони предпазливо пое с пикапа си по черния път. На дневна светлина дупките и пукнатините в земята изглеждаха много по-зле, отколкото нощем. Нищо чудно, че бялото микробусче се беше повредило при тези условия, помисли си маа Рамотсве; камъни, излезли на повърхността при движението на земята, стърчащи остри ръбове, а тук-таме от земята се подаваха паднали клони от дървета, вече покрити със засъхнала червена глина от енергичните бели мравки. А край пътя неголямо стадо домашни животни, скупчили се унило в сянката на едно дърво, наблюдаваха пикапа със скръбни очи.

— Онези животни не са в добро състояние — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Виж на онова как му се четат ребрата.

Маа Рамотсве хвърли поглед на познавач на светлосивата крава и потвърди.

— Болна е. Баща ми щеше да знае какво да се направи в този случай.