Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 24

И сега си даде сметка, че именно тогава сбърка. Разбира се, нямаше да е трудно и сега да оправи нещата. Трябваше да се обади на маа Потокване и да й каже колкото е възможно по-недвусмислено и твърдо, че вече е обмислил предложението и че няма да го направи. С радост би дал известна сума на когото и да било другиго, когото тя успее да убеди вместо него, но той самият за съжаление няма да го направи. Това беше единственият начин да се оправиш с маа Потокване. Човек трябваше да бъде твърд с нея и непреклонен, точно както бе непреклонен тогава по въпроса за помпата. Пред такава жена не трябва да се отстъпва.

Разбира се, трудностите в подобни случаи произтичаха от разликите между мъжете и жените. В крайна сметка мъжът беше по-слабият, особено ако жената бе като маа Потокване. Единственото, което можеше да направи, бе просто да се стреми да избягва ситуации, в които една жена може да го постави натясно. А това беше трудна работа, защото жените умеят да ти внушат, че няма накъде да мърдаш, точно както се бе случило и с него. Трябваше да е по-внимателен. Трябваше да е нащрек, когато му сервира онзи сладкиш. Това беше нейната тактика, сега вече му беше ясно точно как Ева е използвала ябълката, за да хване Адам в капана си. Маа Потокване използваше плодов сладкиш. Плодов сладкиш, ябълки, все тая. О, глупави слабоволеви мъже!

Господин Дж. Л. Б. Матекони си погледна часовника. Беше девет сутринта, а той пристигаше в сервиза най-късно в осем. Чираците имаха достатъчно работа — все прости задачи — и той можеше да ги остави спокойно да работят, но никак не му се щеше да стоят задълго без наблюдение. Той погледна през прозореца. Времето беше приятно, не много горещо за този сезон и приканваше човек да излезе сред природата и просто да тръгне по някоя пътека. Но той не можеше да си го позволи, защото имаше клиенти и трябваше да мисли за тях. Най-добре беше да спре да мисли за разходки и да се захване с всекидневните задачи. Трябваше да се проверяват ауспуси, да се сменят гуми, да се подменят уплътнения на спирачки. Това беше важното, а не някакъв си абсурден скок с парашут, който маа Потокване си беше наумила и който той нямаше никакво намерение да изпълнява. С този проблем можеше да се справи — с малко повече твърдост. Трябваше само да вдигне телефона и да й каже, че няма да стане. Той си представи разговора си с нея.

— Не, маа. Това е: не.

— Какво не?

— Не, няма да го направя.

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Искам да кажа „не“. Това искам да кажа — не.

— Не? Колко жалко.

Така изглеждаха нещата, поне на теория. Е, щом се стигнеше до практиката, може би щеше да му бъде значително по-трудно. Но поне имаше представа какво трябваше да й каже и с какъв тон.

И тъй, господин Дж. Л. Б. Матекони пое краткия път от дома към „Тлоквенг роуд спийди моторс“, като се стараеше — и почти успяваше — да не мисли за парашутизъм, че дори и да не поглежда към небето. Толкова много пъти бе минавал по този маршрут, че познаваше всяка бабунка и всяка дупка по пътя и, колкото и да е странно, дори хората, които редовно забелязваше на едни и същи места. Господин Дж. Л. Б. Матекони знаеше, че всеки човек е привързан към своето място и го обича. Имаше един дрипав мъж, който често вървеше покрай пътя Маратадиба, сякаш търсеше нещо изгубено. Господин Дж. Л. Б. Матекони си представяше, че това е бащата на момиче, което работи като домашна помощничка в някоя от околните къщи, и го е взело при себе си в свободната стая на своята квартира. Така трябваше да постъпи една добра дъщеря, разбира се, но ако господин Дж. Л. Б. Матекони беше на мястото на този човек или на мястото на дъщеря му, щеше да реши, че за един леко объркан човек е най-добре да живее на село, дори на полето, при стадата. На село той ще може да стои на едно място и да гледа всичко наоколо, без сам да се движи. Би могъл да съзерцава стадата, нещо много важно за един стар човек, прекрасно хоби за стари хора. Много неща можеха да се научат само като гледаш кравите и техните най-разнообразни цветове. Това щеше да му запълва целия ден.