Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 16

Маа Рамотсве вдигна една сламка и я заразглежда отблизо.

— Посочи ми една такава жена — каза тя.

Братовчедката се замисли, не й идваха наум никакви имена, или поне не имена на генерали.

— Имаше една жена в Индия, госпожа Ганди.

— И тя стреляла ли е по някого? — попита маа Рамотсве.

— Не — отговори братовчедка й. — Някой я застреля нея. Но…

— Видя ли сега? — каза маа Рамотсве. — Предполагам, че този, който е стрелял по нея, е бил мъж. Ти как мислиш, дали е била жена?

Братовчедката не каза нищо. Едно момченце надничаше иззад оградата лелапата и разглеждаше двете жени. То беше ококорило големите си очи, а от протритата му червена ризка се подаваха тъничките му ръце. Братовчедката го посочи.

— Това момченце не може да говори. Езикът му не се движи както трябва. И само гледа отстрани как си играят другите деца.

Маа Рамотсве му се усмихна и го повика тихичко на сетсуана. Но момченцето може би не я чу, защото се обърна, без да отговори, и бавно се отдалечи с напуканите си боси крачета. Маа Рамотсве замълча, защото се замисли какво ли е да си такова малко момченце, слабичко и без глас. „Аз имам късмет“ — каза си тя и се обърна към братовчедка си, за да й каже:

— Не мислиш ли, че ние сме щастливи? Ние сме жени с традиционно телосложение, а това момченце, горкичкото, с тия тънки крачета и ръчички? И ние можем да си говорим, а то не може звук да издаде.

Братовчедката кимна.

— Имаме късмет, че сме такива, които сме — каза тя. — Ние сме жени с късмет, седим на слънце и имаме толкова неща, за които да си приказваме.

Да, толкова много неща, за които да си приказват и толкова малко, които да свършат. Тук, в Мочуди, на много километри от Габороне, маа Рамотсве усети как лесно я унася ритъмът на провинциалния живот, много по-бавен и предразполагащ към съзерцание от този в града. И в Габороне имаше все още време и място за размисъл, но тук това идваше толкова естествено тук, където човек можеше да погледне над хълма и да види как рехавите облачета се носят по небето или да слуша хлопките на кравите и хора на цикадите. Това беше то да живееш в Ботсуана, докато целият свят наоколо се върти с бясна скорост, човек може да седне в двора пред някоя къща с червеникави глинени стени, да държи голяма чаша ройбос и да говори за дреболии: началници, паднали в кладенец, козли и ревност.

Четвърта глава

Жена, която разбира от прически

В понеделник маа Рамотсве имаше уговорена делова среща. Повечето от клиентите й не си правеха труд да уреждат предварително посещенията си в офиса й. Напротив, предпочитаха да се появят без предупреждение и — в отделни случаи — без да разкриват самоличността си. Маа Рамотсве разбираше защо хората прибягват до тази анонимност. Не бе лесно да се решиш да се консултираш с частен детектив, особено ако проблемът засяга крайно деликатни сфери от личния ти живот, и мнозина трябваше да съберат значителна смелост, за да почукат на нейната врата. Тя допускаше, че подобно поведение наблюдават и лекарите — как пациентите говорят за всичко друго, само не и за същинския си проблем и чак накрая, в последния момент се осмеляват да споменат какво ги тревожи. Беше чела някъде — може би в някое от онези стари списания, които маа Макутси толкова обичаше да прелиства — за един лекар, при когото някакъв мъж дошъл на преглед с хартиена кесия на главата. Горкият човек, казваше си маа Рамотсве. Сигурно е ужасно да се чувстваш толкова притеснен, че да си сложиш кесия на главата! Какъв ли е бил проблемът на този човек, питаше се тя. Понякога на мъжете им се случват неприятни неща, понякога се срамуват да говорят за тях, но всъщност човек няма защо да се чувства по този начин.