Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 14

Маа Рамотсве нямаше специален повод да ходи в Мочуди, но това беше селото, в което се беше родила и израснала и където бе преминало цялото й детство. Прекрасно беше да се върнеш там, където са корените ти, и човек няма нужда от специален повод, за да го прави. В Мочуди всички я познаваха. За тях тя беше дъщерята на Обед Рамотсве, заминала за Габороне, преживяла един несполучлив брак с някакъв тромпетист, с когото се запознала в автобуса. Това беше, което знаеха всички, част от всеобщата мрежа от спомени, толкова естествена за селата в Ботсуана. В този свят никой не беше напълно непознат, всички бяха свързани по някакъв начин, дори гостите. Защото гостите идваха по някаква причина, нали? Тогава те биваха свързвани с хората, на които гостуваха. Всеки имаше своето място и имаше място за всички.

Напоследък маа Рамотсве много размишляваше за мястото на всеки човек в света. Светът е голям и човек можеше да си каже, че в него има място за всички, но явно не беше така. Имаше много хора, които се чувстваха нещастни и искаха да се преместят другаде. Те често мечтаеха да попаднат в някоя по-щастлива страна, като Ботсуана например, защото вярваха, че там ще постигнат много повече в живота. Това беше разбираемо, и все пак имаше хора, които не ги искаха. „Това място е наше — казваха те, — и вие не сте добре дошли“.

Много беше лесно да се разсъждава така. Хората искаха да се защитят от непознатото. Чуждите хора бяха различни, не говореха техния език, носеха различни дрехи. Мнозина не искаха близост с тях, не искаха чужденци да живеят близо до домовете им, именно заради различията. И все пак и те бяха хора, нали така? Имаха същите мисли и същите надежди, както всички останали. Те бяха наши братя и сестри, както и да изглеждаха, а човек не може да изгони свой брат или сестра, нали така?

В Мочуди кипеше усилен труд. Този следобед щеше да има сватба в реформистката холандска църква и роднините на булката пристигаха от Сероуе и Махалапие. Освен това имаше и някакво събитие в едно от училищата, явно спортни състезания, и когато тя прекоси игрището (или по-скоро прашния двор, както си каза с тъга) един учител със зелено таке викаше нещо на учениците със спортни екипи. Пред нея две магарета се щураха по пътя и гонеха мухите с проскубаните си опашки. Накратко, типична събота в Мочуди.

Маа Рамотсве стигна до къщата на братовчедка си и седна на едно столче в лелапа — малкия старателно изметен двор, какъвто има около всяка традиционна къща в Ботсуана. Маа Рамотсве много обичаше да се вижда с братовчедка си, защото тези срещи й даваха възможност винаги да бъде в течение на събитията в Мочуди. Получаваше информация, която не може да се прочете във вестник, макар че беше не по-малко интересна, а в някои отношения дори много повече, отколкото големите световни събития, за които пишеха вестниците. И тъй, тя се настани на традиционното столче със седалка, изплетена от ремъци щавена телешка кожа, и се задълбочи в разказа на братовчедка си. Много неща се бяха случили, откак маа Рамотсве беше идвала за последен път. Един миньор, началник на смяна, за когото се знаеше, че пие много бира, паднал в кладенец, но го спасили благодарение на някакво момченце, което минало покрай кладенеца и после споменало, че видяло някой да скача в него.