Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 12

— Но ти трябва да се качиш там — настоя маа Потокване. — Иначе ще избяга.

Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна, сякаш за да се увери, че тя иска точно това. Очакваше някакъв знак, че не е разбрал добре, но такъв знак не последва. Обаче той не можеше да се качи на дървото и да навлезе в територията на змията. Просто не можеше.

— Не мога — каза. — Не мога да се кача там. Ще опитам да я стигна с пръчката оттук. Ще ударя клона.

Маа Потокване се колебаеше и отстъпи назад, докато той направи крачка напред. Тя засенчи очите си с ръка, за да може да вижда, когато дръжката на метлата се приближи към короната на дървото. Господин Дж. Л. Б. Матекони затаи дъх в този момент. Той не беше страхливец, всъщност дори беше по-смел от много други. Никога не би изклинчил от дълга си и знаеше, че трябва да се справи със змията, но това става, като нито за миг не губиш предимство, а на дървото тази змия беше у дома си.

Това, което се случи после, по-късно даде храна на много приказки сред персонала в сиропиталището и групичката сирачета, които сега наблюдаваха в безопасност от верандата на офиса. Може би господин Дж. Л. Б. Матекони бе докоснал змията с пръчката си, може би не. Възможно е змията да беше видяла, че пръчката се приближава към нея, и да беше побягнала, защото тези змии са плахи, независимо от мощната си отрова, и избягват сблъсъците. Тя се раздвижи, при това много бързо, и се шмугна в листата с плавно вълнообразно движение. За няколко секунди се спусна по ствола на дървото, прилепнала по най-невероятен начин, достигна земята и се стрелна с мълниеносна бързина по сухата пръст през двора. Маа Потокване изписка, защото змията като че ли се насочи към нея, но после зави и се шмугна под един голям хибискус, който растеше в тревата зад офиса. Господин Дж. Л. Б. Матекони извика и хукна след нея, като тропаше по земята с дръжката на метлата. Змията се стрелна още по-бързо и изчезна в зелената трева, която почти я скри. Господин Дж. Л. Б. Матекони се спря. Той съвсем не искаше да убива дългата жива лента, която със сигурност нямаше да се мерне повече тук и не представляваше опасност за никого. Той се обърна към маа Потокване, която с ръка пред устата си беше надала вик — нещо, което се правеше винаги в такива случаи и беше съвсем правилно — звук на тържество.

— Смелчага! — извика тя. — Прогони змията!

— Не точно — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Мисля, че тя сама реши да си тръгне.

Маа Потокване изобщо не обърна внимание на думите му. Тя се обърна към групата деца, възбудени и възхитени от случилото се току-що, и им каза:

— Видяхте ли чичкото? Видяхте ли как ни спаси от змията?

— Мале мила! — развикаха се децата. — Ти си много смел чичо.

Господин Дж. Л. Б. Матекони страшно се смути. Той върна дръжката на метлата на маа Потокване и тръгна обратно към офиса, където го чакаше сладкишът. Забеляза, че ръцете му треперят.