Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 11

— Да — потвърди маа Потокване и наля чай. — Много по-умни сме от вас мъжете, но за съжаление вие не го знаете.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се загледа във върховете на обувките си. Вероятно беше така, мислеше си той. Трудно е да бъдеш мъж понякога, особено когато жените решат да ти го напомнят. Но има и умни мъже, каза си той, и тези мъже можеха да дадат на маа Потокване пари, които тя би оползотворила много добре. Проблемът бе в това, че той не се числеше към тези мъже.

Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна през прозореца. Може би трябваше да каже нещо, но нищо не му идваше наум. Отвън пред прозореца клоните на кичестото дърво, по които все още се виждаха цветчета, почти незабележимо се поклащаха. Бяха разцъфнали нови цветни чашки, а миналогодишните, като почернели ресни, висяха тук-таме из листата. Хубави дървета бяха, помисли си той, хвърляха голяма сянка, бяха отрупани с червени цветове с нежни венчелистчета, които грациозно се поклащаха на вятъра… Изведнъж се сепна. Точно пред прозореца тънкият зелен клон сякаш се разтягаше и удължаваше, все едно растеше пред очите му с неестествена бързина.

Той стана на крака и остави недояденото парче на масата.

— Какво видя? — попита маа Потокване. — Да не би децата да правят някоя беля?

Господин Дж. Л. Б. Матекони се приближи към прозореца и после спря.

— На клона има змия, маа. Зелена змия.

Маа Потокване зяпна и се хвърли да погледне през прозореца. Тя присви очи, вгледа се в листака и изведнъж улови господин Дж. Л. Б. Матекони за ръката.

— Прав си, раа! Там има змия! Оу! Виж я!

— Да — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — При това е много дълга. Виж докъде й стига опашката.

— Трябва да я убиеш, раа. Ще ти донеса пръчка.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна. Той знаеше, че хората съветваха никога да не убиваш змии, когато и тя те вижда, но тази беше недопустимо близо до децата. В храсталака беше по-различно, там имаше достатъчно място за нея, змиите си правеха собствени пътища и пътечки за, където си пожелаят, но тук беше опасно. Това беше предният двор на сиропиталището и змията всеки момент можеше да падне върху някое от сирачетата, които играеха под дървото. Маа Потокване имаше право. Трябваше да убие змията.

Въоръжен с дръжката на метлата, която маа Потокване бе измъкнала от бюфета, господин Дж. Л. Б. Матекони, следван на почтително разстояние от управителката, заобиколи сградата на офиса. Сиринговото дърво се оказа по-високо, отколкото изглеждаше от прозореца, и той се запита как ще стигне клона, около който се беше увила змията. Ако не можеше да го достигне, тогава нищо не можеше да се направи. Трябваше да предупредят сираците да не се приближават до дървото, докато змията е там.

— Просто се качи горе и я удари — прошепна маа Потокване. — Виж! Ето я! Сега не мърда.

— Не мога да се кача там — възрази господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ако се приближа прекалено много, ще ме ухапе.

При тези думи той потръпна. Тези зелени змии, „пушки“, както ги наричаха, бяха страшно отровни, според някои по-отровни дори от мамбите, защото против тяхната отрова нямаше серум в Ботсуана. Ако змията ухапеше някой, щеше да се наложи да се обадят в Южна Африка, за да доставят серум оттам.