Читать «Прозрачни витражи» онлайн - страница 43

— Утре. В осем. Пред моят вход. С букет цветя, и имай предвид — не обичам рози.

— В осем… — унило повтаря Чингиз.

— Осем вечерта — уточнявам аз.

Все пак, не съм чак толкова жестока.

— Наистина, много ми е неудобно… — отново започва Чингиз.

— Изчезвай и да не съм те видяла до утре! — командвам аз. Чингиз кима — и се разтваря във въздуха.

— Дайвър… — мърморя си аз.

Правя още няколко крачки — и започвам да се смея.

Над себе си. Над малкото момиче, което искаше по-бързо да сглоби пъзела и предпочиташе да не забелязва неточностите. Която си измисли цяла философия. Над глупавото момиче, което изобщо не искаше да порасне.

Интересно, за колко ли дни ще успея да сглобя правилно пъзела?

1011.1

„Огледала“

(Син финал)

Коя съм аз?

И аз бих искала да разбера. Всички ние, предпочитащите да живеят в дълбината, сме странни. Всеки си има своите чудатости. Но когато чудатостите станат твърде много, разликата между тях изчезва.

Какво от това, че моята приятелка скача с парашут в дълбината, а в живота се бои от високо? Какво от това, че първият ми виртуален съпруг се оказа десетгодишен хлапак от Украйна? Какво от това, че понякога обичам да отида в гората, която се е разпростряла около Дийптаун — безкрайна и доста унила гора, тя просто „запълва фона“ — да отида и да бродя с часове… там винаги е утро, там винаги е полумрак и гората няма край…

Ние всички сме толкова странни, че ставаме обикновени…

— Аз съм най-обикновена — казвам аз на Томилин. — Е… стоя в дълбината повече от другите, това е всичко… Сигурно затова разбрах.

— Денис, излез — нарежда Томилин, гледайки към мен. — Знаеш… какво да правиш.

Програмистът излиза. А Томилин прави крачка към мен, хваща ме здраво за лактите, поглежда ме в очите и казва, минавайки на „ти“:

— Откъде си, момиче?

Опитвам се да се измъкна, но той ме държи здраво. Не грубо, но не успявам да се измъкна…

— Нали видяхте документите ми…

— Твоите документи не струват дори клавиатурата, на която са набрани! В Управлението по Надзора няма сътрудница Карина Опекина!

Може би той има дийп-психоза?

— Ами тогава защо не ме арестувате… — мърморя аз, опитвайки се да освободя ръцете си. Когато някой се е „заблудил“, по-добре да не спориш с него. Трябва да го убеждаваш, трябва да бъдеш логичен.

— Докладвах… нагоре… наредиха ми да не предприемам нищо. Казаха, че ти провеждаш инспекция… от друга инстанция. — Томилин ме пуска изведнъж и сяда на стола си. — Е, от кои си? ФСБ? Мрежова полиция?

Що за бълнувания?

Но аз не споря. С болните не се спори.

— Каква е разликата? — дръзко питам аз. — Нали ви наредиха да не предприемате нищо?

— Откъде знаеше, че експериментът няма да успее? — отговаря с въпрос Томилин.

— Нали ви казах — досетих се! Често съм в дълбината. Аз…

— Остава да кажеш, че това е истинската ти външност — саркастично се усмихва Томилин.

Мълча. Защо да споря, като са решили да не ми вярват.

— Е, какъв е резултатът от инспекцията? — пита Томилин. — Какво ще докладвате, Карина Петрова?

Той влага толкова ирония в името, че неволно се чувствам виновна.