Читать «Прозрачни витражи» онлайн - страница 45

А сега накъде?

Към някоя от точките за изход?

Или да потърся неуспелите борци начело с Чингиз? Да ги успокоя?

Само че къде да ги търся? Те къде ли биха ме търсили?

— Към… — аз пак замирам за миг, размишлявайки. Може би — паметника на Последния Спамър? Прието е срещите да са край паметници… Или към виртуалният аналог на Пчеларската улица, където се срещахме наистина? — Към улица „Пчеларска“, Москва.

Шофьорът кима — значи адресът съществува. Нищо чудно. Един от най-грандиозните и амбициозни проекти на московското кметство беше създаването на копие на Москва в дълбината, много нашумял рекламно-туристически проект. Злите езици твърдят, че за този проект са изразходвани толкова пари, че с тях е можело да се застрои отново половин град…

Но те преувеличават. С два порядъка.

Таксито обикаля из Дийптаун. Излиза на границата между руският и американският сектор, огромна светеща арка, чийто размах не оставя съмнение за авторството. Казват, че склонният към гигантомания скулптор напоследък създава творенията си единствено в дълбината…

Гмурваме се под арката и се озоваваме на московските улици.

Не всички са нарисувани достатъчно добре. Както се получи. Но понякога приликата с реалността е просто поразителна. Когато приближаваме „Пчеларска“, аз забелязвам катаджия, стоящ на същото място, където беше и в реалността — миналата нощ. Трепвам.

Не, така и до дийп-психоза ще я докарам…

Пред сграда номер пет се разплащам с шофьора и излизам от автомобила. Разбира се, няма никой. Чингиз не ме чака, а и хора почти няма. Улицата изглежда като истинската, е, и на това благодаря. Сигурно тук е живял някой от програмистите, работили над проекта, и затова се е постарал…

Приближавам се към мястото, където бяхме през нощта. И замирам.

Сигурно през нощта е валяло дъжд. Виртуален, разбира се.

А тук е стояла кола. Правоъгълникът върху асфалта е по-светъл, основната сила на дъжда е отишла върху автомобила.

Навеждам се и вдигам от тротоара подгизнал фас. „Милд Севън“. Какво пушеше Чингиз? Не… Не помня…

Хвърлям угарката и гнусливо си изтривам пръстите с кърпичка.

Нищо необичайно! Абсолютно нищо! Времето във виртуалната Москва се променя точно както в истинската. Това е стандартна поддръжка на сървъра, нищо сложно няма. Е, тук има и автомобили, обикалят, създават фон. Просто съвпадение.

Та аз се срещах с Чингиз в реалността!

Нали?

Казах му, че ще вляза в дълбината. Чингиз предложи да се срещнем в реалността. Аз му отговорих… какво по-точно му отговорих? С някаква странна фраза… „на неутрална територия“… Чингиз се съгласи, предложи този адрес и провери дали изобщо съществува.

Дийптаун често го наричат „неутрална територия“…

Изведнъж ми се завива свят. Сякаш съм уморена до смърт. Или не мисля за това, за което си струва да се мисли…

— Карина?

Обръщам се и поглеждам Чингиз.

Този път е дошъл сам. А колата е абсолютно същата. Сега мога да я разгледам по-добре — „Ягуар“.

— Не знам защо, но си помислих, че ще те намеря тук. — Чингиз неловко разперва ръце. — Първо отидох до паметника на Спамъра. Не те намерих, тръгнах насам… и така.