Читать «Прозрачни витражи» онлайн - страница 44

— Чистата истина — отвръщам аз. — Че с изключение на няколко дребни нарушения на трудовата дисциплина, в първият виртуален затвор няма нищо необичайно. Наистина, имах някои съмнения. Стори ми се, че в затвора са успели да проникнат външни лица. Но вие ме убедихте, че това е част от програмата за превъзпитание на затворниците.

— Въпреки всичко проектът няма да бъде закрит — казва Томилин, сякаш иска да убеди себе си. — Има някои резултати…

— Какви резултати? — невинно питам аз. — В дълбината само бунтарите имат свръхвъзможности. Самотниците, индивидуалистите. А това не можеш да го симулираш в затворническа килия.

Зад гърба ми се тропва врата, появява се Денис.

— Казвай — нарежда Томилин. — Няма от какво да се притесняваш.

Не виждам — чувствам, че Денис разперва ръце. Затова пък чувам как мърмори виновно:

— Това не е по силите на нашата апаратура… каналът е усукан в пръстен през шестнайсет сървъра, а къде се отклонява навън — не можем да разберем…

— ФСБ — уверено казва Томилин, гледайки към мен. — Нали? Знаехте, че гоним Михаля, но мълчахте?

— Нищо няма да ви кажа — бързо казвам аз, отстъпвайки към вратата. — Всичко хубаво.

Денис бързо се отдръпва, освобождавайки ми пътя. И едва чуто казва:

— Имате великолепна защита!

Неизвестно защо си спомням за затворниците, които ме гледаха и разсъждаваха за тактовата честота на процесора ми.

Но не влизам в дискусия. Изскачам в коридора, крача бързо — покрай стаите на персонала, където пусках „бръмбари“, покрай охраната, покрай решетъчните врати в затворническия блок.

Виж ти! Взеха ме за проверител от ФСБ. От нашите официални съюзници и негласни конкуренти… направо да се смееш.

И каква беше тази глупост за усуканият канал? Използвам най-обикновен вход, е, може би с малко по-професионално поставена защита, но не чак дотам, че да не я преодолеят програмистите на Томилин…

Отпускам се едва на улицата, в унилото площадче пред затвора. Започнах да осъзнавам цялата ирония на ставащото. Томилин се е побъркал. Или е сбъркал някъде. Или началниците ми са се опитали да ме прикрият и са озаптили твърде любопитният подполковник.

Е, не може да не знам къде работя всъщност, нали?

Аз присядам на края на пресъхналия фонтан. Запалвам цигара, клатя глава и се смея с грубият смях на Ксения.

Ама че работа. Сега за всичко ще обвиняват невинните ефесбешници. Ами нека, аз нямам допирни точки с Томилин. А изработката на дайвъри пропадна. И това е правилно. Няма нищо по-страшно от производство на чудеса на конвейер, преди да им е дошло времето. Още не е време за това — както още не е време за термоустойчиви свръхпроводници, за лекарства, продължаващи човешкият живот до триста години, за откриване на истината за разума на делфините и свалените НЛО, за всички тези тайни — погребани в най-секретните архиви на мрежата…

Но откъде зная аз за тях?

Опитвам се да си припомня, но спомените се объркат, изчезват, оставяйки след себе си неясно безпокойство.

Не трябва да мисля за това. Това не е важно.

Излизам на улицата, протягам ръка и спирам такси. Шофьорът чака търпеливо, докато размишлявам.