Читать «Прозрачни витражи» онлайн - страница 41

Паметниците са място за срещи. Никой не ми е определял среща тук, но това е единственият паметник, край който сме се срещали с Чингиз.

И аз стоя на пейката. Пия студена бира — тя е студена точно толкова, колкото трябва. Гледам чистото небе. Когато бях малка, веднъж се изплаших от небето. Бях на море с родителите си и веднъж, докато лежах по гръб, погледнах нагоре. Небето беше толкова бездънно и чисто, че аз разбрах — в него можеш да паднеш. Да се откъснеш от горещия пясък, размахала нелепо ръце, и да полетиш нагоре — в небето, което ще се превърне в бездна. А над главата ти ще се въртят преобърнатата Земя, плачещите родители, вдигналите глави зяпачи, дърветата, поклащащи клоните си. Те няма да паднат в небето, нали те не знаят, че в небето може да се падне…

Колко отдавна беше това… Но съм го запомнила. Заедно с пъзела, който така и не успях да сглобя. Заедно с първото влюбване, първата истинска обида, първото посещение в дълбината, първото предателство…

— Може ли?

Поглеждам косо към Чингиз. Кимам и леко се отмествам встрани.

— Сигурно си заслужава да ни се присмее човек — казва полугласно Чингиз. — Всичките ни способности… не струват нищо, когато провайдерът те изключва от мрежата. Само по една команда от МВД.

— А как влезе? — питам аз.

— Както едно време. През телефонната линия. — Чингиз сяда до мен.

— Не съм ви предавала — казвам аз. — Следили са ви от самото начало. Просто не им е било изгодно да вдигат шум. Затова ви игнорираха… а когато се наложи, ви изключиха.

Той кима. И мълчи — макар че разбирам колко му се иска да зададе въпроса.

— А как ме намери? — питам аз. — Маркер ли имам?

Чингиз клати глава.

— Не. Помислих си, че е прието да се срещаме край паметниците… Дай глътка.

До лавката с безплатната бира има няколко крачки. Но аз му подавам бутилката. И започвам да му разказвам това, за което нямам никакво право да говоря. За това, как не се става дайвър.

— Благодаря — казва Чингиз, когато приключвам разказа си. — Благодаря ти. Вярвах, че все пак си на наша страна.

— Какво общо имам аз? Нищо не направих.

— Направи — уверено отвръща Чингиз. — Ти не искаше те да успеят. Може би си била единствената от онези, които са наблюдавали експеримента, и не си искала.

— Е, и? Малко ли работи не искам?

— Дълбината — това е нещо повече, отколкото мислим — убедено говори Чингиз. — Това не е само среда за обитаване. Това е още нещо. Ние сме частици от дълбината. Тя става такава, каквато искаме да я видим. Ако всички искахме да напълним улиците с щамповани дайвъри — би се случило. Но трябваше, просто беше задължително някой от наблюдателите да не желае успеха на това начинание…

Смешно. Уж голям човек…

— Е, добре, нека това да е моя заслуга — съгласявам се аз. — Убеди ме.

Чингиз се усмихва и ми връща бирата.

— Твоят приятел, Стеков, наистина ли е влязъл в затвора за да отслабне? — питам аз.

— Един Господ го знае — свива рамене Чингиз. — Не винаги разбирам кога е сериозен. Сигурно и той самия не винаги разбира това… Карина?