Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 223

И когато решавам, че яростта ми е достатъчна, тръгвам към вратите на двореца.

Вие сте доказали на проверяващите, че не пропагандирате зло и насилие… Айде стига бе, Крейзи, вие сте доказали, че „Лабиринта“ е доста печелившо развлекателно мероприятие… А ако някой ден Императора излезе извън играта и реши да си разчисти сметките с всички, които са го убивали?

Нали той вече тръгна по безкрайния път на познанието. Той зададе главния въпрос. Той престана да се подчинява на строгата програма на играта.

И аз съм длъжен да прекъсна този път.

Коридорите са празни.

Стигам до асансьора по познатия път, натискам тайния бутон. Асансьорът тръгва нагоре.

За програмистите на „Лабиринта“ сега аз съм невидим и безшумен. Но все пак намирам и прекъсвам всички канали за контрол, оставяйки на екраните замръзнали картини.

Не искам зрители.

Ще направя това, което трябва да се направи.

Тронната зала също е празна. И охраната я няма… охраната, която Императора е сложил в двореца по своя воля, въпреки програмата. Вадя пистолета на Стрелеца. От него няма никаква полза — аз ще убия Императора със силата на Тъмния Дайвър. Но ми трябва символ.

Обхождам залата. Поглеждам зад сребристия метален трон.

И виждам Императора.

Той седи, превит, притеглил колене към лицето си, обхванал ги с ръце. В съвсем човешка поза. Била ли е зададена тя първоначално? Тази жалка поза на изгубено, замръзващо дете? Тази възможност да седи, скрил се зад трона, без да реагира на поредните групи геймъри, на шумните им викове, на продължаващите дълго изстрели от упор, на възмутените възгласи, че подобен скучен финал разваля цялото впечатление от интересната игра?

Защо нито един от трите отбора, достигнали до стотното ниво преди „Лабиринта“ да бъде затворен, не е спрял? Защо те са стреляли от упор, стреляли са дълго, отегчително, докато не свърши огромния жизнен потенциал на Императора?

Или аз не си задавам правилните въпроси?

Или се страхувам да ги задам?

Императора повдига глава и ме поглежда. Аз чакам. Може би ще ме познае. Може би очите му ще избухнат с ослепителен пламък… безвреден за мен пламък.

И тогава аз отново ще отсека излишното.

Той ме гледа дълго, много дълго. И усещам, че май полудявам.

Защото помня тази поза. Струва ми се, че помня и погледа.

— Кой съм аз? — пита Императора.

Сядам пред него. Тъмния Дайвър в мен мърмори нещо за излишно разтакаване, за необходимостта проблемите да се решават без колебание.

Но аз сега нямам право да слушам този глас.

— Защо престана да убиваш? — питам аз.

Той мълчи, сякаш подбира думите. Думите от бедния си запас, от това, което е чул от възбудените, хвърлящи се в боя геймъри, от техните караници и заповеди…

— Не искам.

— Защо?

Императора се опитва да каже нещо. И замира. Може би у него просто няма думи, които биха могли да обяснят всичко. Не му се е удало да ги чуе.

И тогава той просто се усмихва. Смутено, виновно, объркано.

Какво се е случило, когато той се измъкна след нас в опаката страна на Дийптаун, в сивия, размит свят на информационните потоци? Какво е видял, чул, разбрал?