Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 9

Кварталът Ал-Кабар е малък. Във виртуалността заема не повече от квадратен километър. Впрочем това нищо не означава. Някои фирми — такива като „Майкрософт“ например — предоставят на сътрудниците си цели дворци. Евтино и ефектно. Други се задоволяват с такива стандартни стаички, че се чудиш — от какъв зор им е изтрябвала виртуалността?

Явно и Ал-Кабар е от тях. Надниквам в един от прозорците на ниската каменна сграда, покрай която минаваме.

Оборудване… прекалено непознато, за да бъде идентифицирано. Няколко човека зад бюрата. Единият държи епруветка. Ха, химически опити във виртуалното пространство! Това е нещо ново. Има смисъл само ако се работи върху много отровни вещества… или с бактериални среди. Ще си вземем бележка.

— Къде ме водите? — питам охраната. Кубето не се обръща, но отговаря:

— При директора на корпорацията.

Той не назовава име, но и без това е казано много. Ал-Кабар е транснационална корпорация, специализираща се в производството на лекарства, в телефонните комуникации, май и в нефтодобива… Независимо, че целият реквизит е арабски, тя се контролира от Швейцария. Нейният директор Фридрих Урман е прекалено голяма клечка, за да си бъбри с всеки посетител.

Готви ми се топло посрещане.

Спираме при малка беседка, обвита с лоза, подбутват ме в гърба и аз влизам. Охраната остава пред прага.

Вътре помещението е далеч по-голямо, отколкото изглежда отвън. Огромен павилион с басейн по средата, където бавно плуват сънени, лъскави риби. До басейна — масичка с две кресла. Твърде много цветя, дори започвам да долавям уханието им.

И няма никой.

Какво пък… Ще почакаме. Сядам в креслото.

Леко не съм на фокус… както се и очакваше. Сега сондират канала ми за връзка. Опитват се да определят откъде съм дошъл, какъв обем информация мога да приема и предам за една секунда, наличните ми програми…

Хайде, действайте. Минавам през шест наети „за еднократно ползване“ рутъра. И всичките достатъчно защитени срещу атаки. И накрая — платен интернет гейт в Австрия, точно през който съм влязъл във виртуалността.

Следите ще останат, но няма да отведат до никъде.

Във всеки момент могат да прекъснат връзката, да ме „изритат“ от квартала. Само че какво ще спечелят… всички нещица-програмки, които са в мен, незабавно ще се задействат. Почти нищо няма да остане за проучване. А аз много ги интересувам, това е очевидно…

— Проследен е първият рутър — информира „Windows-Home“.

Бързи са. Поклащам глава — и в този миг празното кресло срещу мен се запълва.

Господин Фридрих Урман не зачита арабския колорит. Той е по шорти, с риза на цветенца. Възстар, жилав, сериозен.

— Добър ден… дайвър — произнася той. На руски. Гласът е неестествен, прекаран през програма-преводач.

Ето я и причината за толкова високата чест.

— Страхувам се, че грешите, господин директор.

— Когато преди половин година създадохме моста, имахме само една цел, господин дайвър. Да открием вас. Той не може да бъде преодолян от човек, намиращ се във виртуалността. — Урман скъпернически се усмихва. — За първи път виждам истински дайвър.