Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 7

— Вики, има ли заобиколен път? — питам аз.

— Това е единственият външен канал — незабавно ме информира моят компютър. Гласът плува и губи интонациите си… наистина трябва да купя още памет… — Всички други линии на Ал-Кабар се отварят само със заповед отвътре.

— А силово решение? — докосвам дръжката на меча. Програмата-вирус с локално въздействие е нищо работа, дори не трябва да се тегли от вкъщи. Издърпвам меча, удрям — и…

— Каналът ще бъде разрушен.

Да, разбира се. Чудовището не случайно държи моста в ръка. Ликвидираш ли защитната програма, нишката над пропастта ще се скъса.

— Кофти тръпка.

— Не разбрах.

— Млък…

Разглеждам чудовището. Каменните му клепачи са полузатворени, от пастта му виси като сталактит дълга лига. Това е чисто менте, камуфлаж за виртуаладжиите със слаби нерви. Обикновена „пазачка“ на входен гейт. Някъде дълбоко в „нишката“ минава каналът за връзка с квартала Ал-Кабар. Там се носят сигналите, с които се заповядва дали да бъде пуснат или унищожен неканеният гостенин…

— Хей, Иване, царски сине, аз бързам! — провиква се вълкът. Да, трябва да се действа. Засега програмата ме е отхвърляла автономно, но е напълно възможно следващия път в работата да се включат истинските програмисти на Ал-Кабар. И виртуаладжиите, и консерваторите.

— Съживявай сянката — нареждам аз.

Тъмният силует върху дланта се размърдва, придобива обемност, изправя се, придобива цвят. Правя физиономии на двойника, той гримасничи в отговор.

— Води сянката — заповядвам. — Търси паролата.

Кратка пауза — машината се рови из дисковете, за да зареди в паметта на „сянката“ всичко, което се знае за Ал-Кабар. После двойникът стъпва върху моста. Разбира се, с това не печеля нищо. Освен време.

— Ти кой си? — реве чудовището и сграбчва сянката. Аз едва се спасявам от мърдащите пръсти, пълзя по здраво стиснатия юмрук, скачам върху нишката.

— Ти пък кой си? — долита зад гърба ми. И замахът на десницата ме изпраща при краката на чудовището. Ставам на пихтия. Лежа възнак и разглеждам двойника си, който се мята в пестника на статуята.

Да, свършил съм добра работа… качествена…

— Кой си ти? — повторно пита чудовището.

— Този, над който ти нямаш власт — двойникът продължава да отвлича пазача.

— А под чия власт си?

— Под своя.

Интересно, с още колко видове смърт за крадци се е запасило чудовището? Я какви зъби и рога има… хм, то и фалосът ще му свърши работа…

— Защо си дошъл тук?

— За да намеря власт над себе си.

— Хайде премини и я намери.

Ръката се разтваря, чудовището се вкаменява. Лежа и дишам с отворена уста. Двойникът стои неподвижно на ръба на дланта.

— Вики, откъде са взети отговорите на сянката?

— От общодостъпния файл на Ал-Кабар — „Процедура за съставяне на виртуална молба за назначаване“.

Вълкът се приближава и прошепва:

— Какво стана?

Обяснявам.

— Ти да не си случайно Иван глупака, а Иване, царски сине? — пита вълкът.

Затрайвам си, защото той е прав. Разбира се, че е трябвало да проуча всички файлове. А не само крадените данни за вътрешното виртуално пространство на квартала.