Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 10

Едно на нула… не в моя полза.

— А аз за първи път виждам истински мултимилионер.

— Ето, виждате ли, срещата ни вече дава резултати.

„Windows-Home“ шепне:

— Проследен е вторият рутър.

Урман се мръщи — изглежда, и той получава някаква информация. После се интересува:

— Извинете, през колко компютъра минахте, за да стигнете тук?

— За съжаление, не помня.

Урман повдига рамене.

— Как да ви наричам?

— Иван царския син.

Кратка пауза — после усмивка. Обяснили са му.

— О, руски приказен герой. А вие руснак ли сте?

— Нима това има значение?

— Да, напълно сте прав… Господин дайвър, доколкото разбрах, вие сте проникнали в нашия квартал незаконно…

— Нима? — учудвам се аз. — Честно казано, просто търсех работа. Прочетох обявата ви, минах през моста… подчиних се на чудатите охранители…

Едно на едно.

Фридрих Урман пляска с ръце.

— Да… наистина! Но ние и без това нямаме претенции към вас, господин дайвър. Освен заради странните неща, които носите в себе си…

Бавно, демонстративно изпразвам джобовете си. Гребенче, носна кърпа, огледалце.

— Ето. Да ви дам ли меча?

Урман размахва ръце:

— Господи, защо? Нали нямаме намерение да влизаме в схватки? Хайде да си поприказваме…

— Проследен е третият рутър.

— Колко жалко, че остава все по-малко време за приказки — с въздишка казвам аз.

— Да, но времето никога не стига. И така, господин дайвър, имам причини да предполагам, че някои лица биха искали да се сдобият с доста от разработките ни. И даже са се изхитрили да наемат дайвър… за да пожънат чуждите плодове.

— Ябълчици — уточнявам аз.

— Да, именно. При нас работи добър руски програмист, който създаде красива форма за съхранение на информацията… — Урман плясва с ръце и въздухът до нас започва да се замъглява и сгъстява. След миг се появява малко дръвче, отрупано с плодове. — Предполагам, че най-голям интерес предизвиква малката зелена ябълка на долното клонче.

Поглеждам към мечтания плод. Той е дребен, неузрял и червив.

— Как мислите, дайвър, колко биха платили конкурентите ни за този файл?

— Към десет хиляди — малко завишавам цената аз.

Урман ме гледа недоумяващо. Уточнява:

— Десет хиляди долара?

— Да.

— Честно казано, дори сто хиляди ще са малко… Добре, да допуснем, че предлагам сто и петдесет хиляди на човека, който се е опитвал да открадне файла. При условие, че той започне да ни сътрудничи… срещу нормално, добро заплащане.

— Това да не е лекарство против рак? — питам.

Урман клати глава:

— Не. Тогава нямаше да има цена. Само лек за настинка е, но много ефикасен. Готвим се да започнем производството му, но само след като се разпродадат запасите от по-неефикасни лекарства. Та какво ще кажете за офертата ми?

— Страхувам се, че ще ви огорча — казвам аз, като се опитвам да не мисля за предложената сума, — но кодексът на дайвърите директно забранява подобни споразумения.

— Добре — Урман става. — Очаквах подобен отговор. И ценя вашата позиция.

Той отива при дръвчето и с известно усилие откъсва ябълката. Междувременно устните му мърдат — явно произнася парола.