Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 8

— Вики, сливане — командвам аз.

Сякаш нещо ме всмуква в „сянката“. Сега това тяло се превръща в основно. Вече допуснато на моста.

Впрочем, победата е пирова. Стражът е рапортувал, че някакъв посетител се опитва да премине моста. Значи ще имам посрещачи.

А онзи, който се опитва сам да се пребори с тълпата, е обречен. Във всяко пространство, дори във виртуалното.

Е, няма как. Време е да тръгвам… по косъма над бездната.

Честно казано, на практика процедурата е невъзможна. Дори за професионален въжеиграч. Защото мостът не е въже, а именно нишка над пропастта. Кулите на Ал-Кабар в далечината са примамливи и недостижими.

Дълбина-дълбина, не съм твой…

Затварям и отварям очи. Виждам пред себе си картинка с пропаст, опъната над нея нишка и сгради в далечината. Даже ме досмешава. Гледам къде стъпвам и внимателно местя стъпала по нишката.

Това е само картинка. Тук няма гравитация, а рисуваното тяло няма център на тежестта. Просто стъпвай по нишката и всичко ще е наред… Майтап — излиза, че дъното на пропастта е само бегло скицирано… значи планинската река е моя фантазия… някой друг би видял долу в ниското скупчени дървета или потоци лава…

Сега, когато подсъзнанието ми не участва в играта, разстоянието се преодолява бързо. След половин минута съм от другата страна на моста.

Нишката хлътва между зъбците на крепостната стена. Ръбът на стената е широк и там вече стоят двама, които явно ме причакват. Доста добре са нарисувани тия шкембести здравеняци с мечове на кръста, единият е с чалма, другият е плешив… Когато стъпих върху „тухличките“ на стената, веднага прошепнах:

— Вики, включвай дийпа…

Пред очите ми блясват огнени искри. Да, днес попрекалих с включванията и изключванията на подсъзнанието. Утре със сигурност ще ме цепи глава, ще получа сърцебиене и ще съм абсолютно скапан. Но нищо. Дано доживея до утре…

А ето ги и посрещачите — вече с нормален човешки облик.

— Ти пристигна бързо, гостенино — казва плешивият. Има добродушна физиономия на арабски стражник от детска пиеса за Синдбад Моряка. И вторият е карикатурно поарабчен, но изглежда доста по-зловещо, святка с очи и не изпуска дръжката на меча. Да, само боен вирус ми липсва в машината…

— Другите по-бавно ли пристигат? — питам.

— Още никой не е преодолял този мост — любезно ме осведомява плешивият стражник. — Балансирането върху конски косъм не е в човешките възможности.

— Тогава раят пустее — с въздишка казвам аз. Като че ли вече не аз командвам събитията, а те мен. Не ми харесва такъв обрат.

— Затова пък в ада има място за всички.

Хубаво обещание.

— Да тръгваме.

Какво пък, ще се подчиняваме. Ще сме послушни и учтиви. Нали сме на чужда територия…

От стената се спускат широки стръмни стълби. Слизаме надолу. Добрият стражник е отпред, сумтящият недоброжелател — отзад. Грижливо го ингнорирам и гледам само кубето на добрия. Точно на темето има голяма брадавица. Интересно дали наистина е нарисувана, или подсъзнанието си прави майтап? Но би било неразумно човек да излезе от дълбината, за да провери подобна дреболия…