Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 51

Мамка му. Бях чувал, че някъде на гарата има тежко въоръжение, но така и не проверих…

— Какво да правя? — пита пленникът ми.

Само идиот би опитал да се справи с такава банда. По-добре е човек да се предаде и да жертва част от екипировката, с надеждата, че после ще го пуснат.

— Полека намали скоростта. След третия ми изстрел спираш.

Мълчаливо кимва.

Бандитът с гранатомета ни гледа с насмешка. Чака.

Дълбина-дълбина, не съм твой… пусни ме, дълбина…

Погледнах изображението, свиквайки с картината. Бандитът… колите… тилът на моя шофьор. Кръстчето на прицела е в средата на екрана.

Аз съм си подляр.

Пресегнах се, докоснах мишката, размърдах я върху подложката. Кръстчето се плъзна по екрана.

Пълен напред!

Открих огън, стреляйки с левия клавиш на мишката, а с десния презареждах винтовката. Бандитът с гранатомета така и не разбра какво става. Ярките жълти гилзи се мяркаха по целия екран, слушалките гърмяха. Видях сметката на тримата, които надничаха зад колите, после започнах да обстрелвам и старото желязо. Да уцелиш резервоара за бензин във виртуалността не е лесна работа, също като в реалния живот. Виж разстрелът на рисувани силуети си е детска играчка.

deep

[Enter]

По дяволите, нали те предупреждавах да спреш!

— Намали! — изкрещявам на шофьора.

Той спира пред пламтящите коли. Обръща се. В очите му, даже зад тъмните стъкла на маската, се четат ужас и възхищение.

— Как успяхте?

— Излизай.

Явно очаква да проехти още един изстрел, но аз недвусмислено му посочвам телата — на онези, които съм застрелял, и на убитите по време на експлозията на колите. Демек, събирай оръжието… Сега вече няма да има кураж да стреля по мен. Демонстрираните от мен скорост и точност на стрелба на практика са непостижими за обикновените геймъри. На това е способен само дайвър… и стар дуумър, свикнал да борави с мишката.

Дуумърите винаги са се делили на клавиатуристи и мишкари. Вечният спор кои са по-велики така си и остана нерешен, защото се появи виртуалността.

Сега слагам точката над „i“.

Единият от бандитите е още жив. И псува мръсно, толкова цветисто и засукано, че националната му принадлежност не буди капка съмнение. Лицето му е залято в кръв, едната му ръка е наполовина откъсната, с другата се опитва безуспешно да се докопа до аптечката. Останали са му само пет процента живот, но аптечката би го спасила…

Приближавам се. Забелязва ме, гърчи се и крещи:

— Ти кой си? Кой си, мръснико?

И избълва поредната претрупана фраза.

— Стрелеца — отговарям аз и опирам дулото на винтовката в челото на хлевоустия. Мразя мръсните псувни. В края на краищата в тялото ми можеше да е девойка или невръстно дете.

Отиват към пет минути за събиране на трофеите. Сега съм екипиран супер. Пистолети, винтовка с оптически прицел, двуцевка, гранатомет, аптечки, гранати, бронирана жилетка. Моят пленник също се екипира добре — само дето му липсва гранатомет.

В реалността е изключено да мъкнеш такава камара желязо. Но тук всички сме малко Рамбовци.

— Хайде — подмятам на пленника, качвайки се в колата. Разбира ме и без превод. Движим се по шосето, аз не се стърпявам и виждам сметката на още един влекач, като действам с гранатомета. Разбира се, първо слизам от колата… Създателите на „Лабиринта“ имат добро чувство за хумор, затова нямам никакво желание да съзерцавам собствените си черва, полепнали по тавана на купето.