Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 49

— Разбирам — казвам аз и се обръщам. Стрелям два пъти и насоченият вече пистолет пада от ръката на кратковременния ми съюзник. Навеждам се над него. Алекс се опитва да си поеме въздух, като безсмислено ме гледа. Програмата му дава още пет секунди, за да осъзнае поражението си. — И аз обичам Кинг, между другото — информирам аз и вдигам пистолета му.

Такива ми ти работи. Имах пистолет и осем патрона, а станаха два пистолета и четиринайсет патрона.

Изхвърлям трупа от дрезината и той пада до насипа при купчината също толкова мъртви тела. Там, където според плана на Алекс трябваше да се озова аз.

— Играл съм „Deathmatch“, когато ти още не си стигал до клавиатурата — казвам му без злоба за довиждане. Трупът ще изтлее бързо, за около шест часа. Така са нагласени нещата. Иначе цялото пространство на „Лабиринта“ щеше да е затрупано с кости.

Гарата се приближава. Гледам я, опитвам се да разбера какви промени са настъпили в сравнение с предишния път. Май ей онази куличка в дясното крило я нямаше.

Дрезината преминава край застинал влак, новичък и чистичък, със седящи до прозорчетата хора. Телата им са покрити със сивкав налеп. Това е влак с бежанци, изгорен от пришълците по време на опита му да напусне Сумрачния Град. Гледам благопристойно насядалите край прозорчетата бежанци. Да. Вие сте ламери, скъпи създатели на „Лабиринта“. Не знаете какво е истинска евакуация и истински бежанци.

Скачам от дрезината, изтъркулвам се надолу по насипа. Извозването до гарата е за нахаканите новаци. Аз предпочитам да вървя пеш… бавно.

За по-сигурно.

1

Първото ниво е лесно по дефиниция. И трябва да е такова, за да може новаците да свикнат с играта, да повярват в силите си… за да дойдат пак и пак. Приближавам се към гарата откъм лявото крило, бързо проверявам няколкото скривалища, които помня — в канализационната шахта, в трафопоста и в кабината на преобърнатия локомотив, който се търкаля напреко върху релсите. В шахтата няма нищо, в трафопоста намирам два пълнителя, а в локомотива — сандвич в прозрачна опаковка. Засега няма нито хора, нито чудовища, и това буди тревога.

Доближавам се до един от страничните входове на сградата. Изчаквам секунда пред избитата врата, после рязко се мятам вътре.

Аха.

Скачат ми два мутанта — дребни, човекоподобни демони. Обрасли са с някаква зелена и мъхеста гадост, държат винтовки с възлестите си хиператрофирали лапи. Единият носи още здрави очила със строги, „професорски“ рамки.

Разстрелвам мутантите в упор, те дори не успяват да открият огън. Сменям пълнителите, отивам при труповете. Винтовките са разнебитени от куршумите. Жалко. Само с пистолет си заникъде.

Вървя из гарата. Върволица от празни, мръсни зали, локви кръв, целите стени са изписани с някакви отчаяни призиви и проклятия… Не гара, а Брестска крепост. Според легендата на играта тук се е състояла последната схватка между градската полиция и пришълците завоеватели. Знам, че някъде в подземията мога да намеря умиращ сержант, който ще ми разправи ужасяващи истории за нашествието и преди да умре ще ми подари винтовката си. Но ме мързи да търся тази сладникава, вечно умираща програма. Методично проверявам още няколко скривалища, намирам бокс, който незабавно слагам на лявата ръка, две-три ръчни гранати, и накрая — двуцевка.