Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 52

Второ ниво завършва в покрайнините на Сумрачния Град. Заедно излизаме от колата и записваме постигнатия резултат в компютъра, който усърдно работи сред развалините на малка вила. Чак сега спътникът ми се успокоява. Махам му с ръка и поемам към канализационната шахта. Пътят през нечистотиите е най-сигурен за преминаване на третото ниво. Използват го единици — пътят е прекалено гнусен, нищо че в края на нивото има баня с душове. Но на мен не ми пука. Аз ще премина през канализацията, гледайки екрана и движейки мишката.

— Хей! — изкрещява след мен спътникът ми — Защо ти бях нужен? Не съм виждал по-печен от теб!

Сигурно очаква да му кажа, че като сме заедно е по-лесно, и да му предложа да се кооперираме. Но не ми хареса как едва не се вряза в горящите коли. И аз му казвам истината:

— Не умея да шофирам. А пеша пътят е дълъг.

И той остава да стои до компютъра, шашнат, пълен с впечатления. И много добре въоръжен за края на второ ниво, между другото…

10

Минавам четиринайсет нива. За седем часа.

Днес се роди една легенда.

Зад себе си оставих трупове и руини. Позабавих се на шесто ниво — то е съвсем ново и необичайно. После заседнах на дванайсето — бил съм на подобни места, но арената винаги си е арена, така че да натръшкаш над сто чудовища не е като да натиснеш три бутона.

За щастие, другите геймъри на практика вече не се месят. Слуховете плъзват из „Лабиринта“, като пресичат нивата с недостижима дори за дайвърите лекота. Дълбината не е страшна за слуховете, тях никога и нищо не може да ги спре.

Слуховете са враг на дайвъра. Но сега те всяват страх и това работи в моя полза.

На финала на четиринайсето ниво разбирам, че не издържам повече. Изплувам за миг от дълбината и се убеждавам, че наближава седем сутринта.

За компютрите е вредно да се изключват. При хората е тъкмо обратното.

Четиринайсето ниво е градски спортен център. Компютърът с менюто на играта беше сложен на съдийската маса до огромния басейн с лениво поклащащи се в чистата вода туловища на чудовища амфибии, които мязат на крокодили. Не се трепят лесно, затова се наложи да използвам плазмагъна, за да кипна водата в басейна. Изчаквам я да поизстине, потапям се във вонящия бульон и около десет минути чакам преследвачите си — двама истерични геймъри, момче и момиче, които ме гонят вече три нива. Страшно бързаха, защото бяха сигурни, че веднага ще се спася от спортния център, и нахълтаха в залата непредпазливо, макар и ефектно. Момчето е с плазмагън на колана, момичето — с двуцевка в ръце. Както съм под водата ги нацелвам с ракета и те изчезват в огнения вихър.

Измъквам се от басейна, като се подпирам на хлъзгавото тяло на свареното чудовище, и надничам в зейналата яма. Там не е останало нищо, детонирали са енергийните клетки на плазмагъна на хлапака.