Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 166

— Убийте тези двамата — заповядва Човека Без Лице.

Прекалено близо един до друг сме и охраната се въздържа от стрелба. Изглежда е наредено Неудачника да бъде опазен на всяка цена. Двамата във въздуха продължават да се реят, а тримата, които се намират на земята, се втурват към нас.

Колко му е да се справиш с двама невъоръжени? Няколко удара с прикладите — няколко вируса, вкарани в компютрите ни — и сме елиминирани от бойното поле. Може би през сляпата стена сега ни наблюдават храбрите елфи на Лориен, но те няма да се намесят. Те си имат достатъчно свои грижи и битки.

Но се оказва, че ни следят не само елфите.

Изплъзвам се от първия удар, подлагам крак на охранителя, той пада. В Дийптаун те са принудени да се подчиняват на общоприетите правила… Опитвам се да му измъкна автомата, с плахата надежда, че този набор от вируси е оформен като автономен файлов обект…

И в този миг от покрива на елфическата съборетина скача източена сива сянка.

Вълкът се хвърля върху един от хвърковатите охранители, с лекота го поваля върху паважа, сякаш той е картонена кукла на конци. Челюстите щракат — и човекът замира. Вълкът отскача встрани, съвсем навреме — колегата на потърпевшия открива от въздуха стрелба в тяхна посока.

Куршумите накълцват равнодушното тяло, което започва да се издига нагоре — реактивната раница продължава да действа. А вълкът се втурва към нас.

Човека Без Лице с плавно движение са отдръпва от пътя му. Но вълкът не е бързал към него — той впива зъби в гърлото на един от противниците ни. Времето сякаш се сгъстява и аз виждам как третият охранител се бори с Вики — и тръшвам моя противник върху нейния.

С едно изщракване на челюстите си вълкът прерязва шията на охранителя и скача върху последните двама. Върколакът е прекалено увлечен, за да имитира чисто вълчи нрави — той разкъсва противниците си със зъби и ги удря с лапи както правят котките. От ноктите му се сипе искрящ зелен прах — вирусното оръжие се задейства.

Автоматът се търкаля в краката ми, аз го вдигам, но в програмата, разбира се, има детектор за потребителите. Спусъкът под пръста ми е неподвижен. Просто запокитвам оръжието по летящия към нас охранител и той машинално започва да стреля. Прекалено бърза и безсмислена реакция.

А в конкретния случай и опасна. Залпът шибва премятащия се автомат и защитата на бойната програма не издържа. Взрив — и всички вируси в пакета, сглобен под формата на автомат, се задействат едновременно. Най-близо до това безпрецедентно меле се оказва злочестият хвърковат охранител — така че именно той си го отнася. Пламва и още във въздуха се разпада на безформени парцали.

— Бягайте! — изръмжава вълкът и отскача от неподвижните тела. От зъбите му капе кървава слюнка, козината му е настръхнала. Отивам с твърда крачка при Ромка, слагам ръка на гърба му, прошепвам:

— Благодаря.

Само Човека Без Лице е останал жив от противниковия лагер. Той спокойно стои и гледа разгромената си гвардия.

— Бягай! — отново изръмжава вълкът, без да откъсва поглед от Дибенко.