Читать «Последна сделка» онлайн - страница 25

— Хм… Добре, благодаря ти, Саймън.

Спокоен, че кариерата ми в „Ревиър“ не е застрашена, аз излязох от кабинета му, потискайки усещането, че съмненията ми не са изчезнали, а само са временно потиснати.

Даниел изучаваше борсовите котировки на екрана на компютъра си. Акциите на „Био-уан“ се бяха качили на четиридесет и четири долара. Вече бях проверил лично. Джон беше излязъл.

Даниел вдигна поглед към мен:

— Все още ли си на работа?

— Да.

— Гил успя да те разубеди, така ли?

— Ако може да се говори за нечия намеса, беше Лиза — признах аз.

— Доволен съм, че поне един от двама ви не е лишен от здрав разум.

Изсумтях неопределено.

— Гил ме попита добре ли е Джон. Мисля, че го безпокои случаят с вятърните генератори.

Даниел се изсмя гръмко:

— Джон е такъв въздухар…

— Хайде сега… не е толкова лош.

— Разбира се, че е въздухар. И свестен човек. Но какъв е смисълът от това? Нулев в числово изражение. Той е от губещите. За всички е ясно, че доникъде няма да стигне във фирмата. Знаеш, че е тук само заради баща си.

Свих рамене. Даниел може и да бе прав. Но аз лично харесвах Джон и нямах никакво намерение да го отписвам като губещ.

Даниел почувства несъгласието ми и смени темата:

— И какво ще правиш сега с „Нет коп“?

— Ще им намеря малко пари.

— Как? — повдигна вежди Даниел.

— Един бог знае. Ти да имаш някакви идеи?

Винаги си струваше да попиташ Даниел за идеи. Въпреки вродения си цинизъм той беше невероятно практичен.

Той помълча известно време.

— Мислил ли си за Джеф Либерман? Той инвестира в „Био-уан“, нали така? Може да рискува и с „Нет коп“.

Замислих се. Джеф бе наш съвипускник от бизнес колата. Беше се оказал способен студент и двамата с него бяхме прекарали доста време заедно. След дипломирането ни той беше постъпил в „Блумфийлд Уайс“ — голяма инвестиционна банка в Ню Йорк — но бе наблюдавал работата ми в „Ревиър“ с нескриван интерес. Бях му разказал за „Био-уан“, без да скривам уговорките на Лиза, и той бе направил значителна инвестиция в първата емисия акции.

— Струва си да се опита — признах аз.

Изрових номера му и му позвъних.

— Джеф Либерман.

— Джеф, Саймън Ейот ти се обажда.

— О, Саймън! Здравей, как си?

— Добре съм.

— А как е моята малка „Био-уан“? Надявам се котировката да е спряла да пада.

— Сутринта беше на четиридесет и четири. Много повече, отколкото си платил за твоите акции.

— Вярно е, не мога да се оплача.

— Джеф, всъщност поводът да ти се обадя, е една друга компания, с която имаме нещо общо. Ако навремето ти се е струвало, че „Био-уан“ е рискована инвестиция, трябва да видиш тази. Но ако компанията избута… печалбата ще е страхотна.

— Разкажи ми повече.

И аз му разказах подробно за „Нет коп“.

Проектът го заинтригува. Обяснението естествено беше в магическата думичка „Интернет“, съпровождаща основната идея. Запознах го с рисковете, признах му, че „Ревиър“ се е оттеглила, казах, че „Нет коп“ има нужда от още пари, за да оцелее, но това само раздразни апетита му. За него обаче имаше един основен въпрос.

— Харесва ли ти на теб, Саймън?

Наивно се бях надявал да не ме попита точно това. Сега трябваше да заложа репутацията си. Преглътнах: