Читать «Последна сделка» онлайн - страница 21

— Окей. — Тя отново се зачете в романа си.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — попитах след няколко секунди.

— Не — отговори тя, без да отмества поглед от книгата.

— Разбираш, че не мога да не отида. В служебните ми задължения влиза да работя с Даян.

Този път тя вдигна поглед от книгата. Изражението й не оставяше съмнение, че е сърдита.

— Ако искаш да чуеш истината, Саймън, не ми е приятно.

— Но това е глупаво — настоях аз. — Няма за какво да се безпокоиш. Знаеш, че е така.

— Ти го твърдиш — отсече Лиза. — Но аз мисля иначе. Командировка до Синсинати! Двамата ще бъдете в един хотел. Ако ти е хвърлила око, Саймън, там тя ще направи своя ход.

— Лиза! Тя е партньор във фирмата. Моя колежка. И ми е шеф.

— Правила го е преди!

— Кой ти каза това?

— Татко — тихо призна тя.

— Аха! — изсумтях аз. — Значи той ти внушава тези мисли?

— Нищо не ми внушава. Просто нямам доверие на тази жена.

— Но ти даже не я познаваш!

— Окей — каза Лиза. — Върви тогава с нея! — И изгаси лампата.

Лежахме в леглото с гръб един към друг. Бях ядосан. Наистина нямах избор по въпроса с пътуването. А Лиза трябваше да ми вярва повече, макар да ставаше дума за командировка с колежка — колкото и хубава да бе тя.

Все още не се бях успокоил, когато усетих един пръст нежно да минава по гръбнака ми.

— Саймън? — прошепна тя.

— Да?

— Имам идея.

— Какво?

Тя се притисна в мен и ръцете й се плъзнаха по тялото ми.

— Така ще те изтощя, че Даян ще трябва да ти потърси заместник на своята възраст.

И ме целуна страстно.

— Планът ми се струва добър — съгласих се аз.

5.

Скулът се носеше по реката и въпреки лекия насрещен вятър приближаваше моста при Бостънския университет, където Чарлз Ривър се стеснява. На около миля зад мен бе пристанът Юниън, откъдето поемах три пъти седмично. Бях налучкал добър ритъм. Крака, рамене, ръце, гръб, гърди работеха в синхрон, за което говореше равномерният плясък на греблата във водата от двете ми страни.

Бях се научил да греба още в училище и после бях гребал отново в Кеймбридж. В армията имат други начини да поддържат добрата физическа форма на войниците, но когато бях пристигнал в Харвард, не ми бе отнело дълго да намеря пътя към реката.

От лявата ми страна се издигаха Купола и Сената на Масачузетския университет, а зад тях надничаха загадъчните високи тухлени сгради на Кендал Скуеър, дали подслон на биохимичните тайни на компании като „Гензим“, „Биоген“ и нашата съвсем собствена „Био-уан“. Отдясно се простираше дълга ивица зеленина, известна като Еспланадата, после шумната улица Стороу Драйв, а над всичко това се издигаха като безмълвни наблюдатели високите строги жилищни блокове на Бек Бей. Въздухът бе кристалночист, водата — лазурносиня, небето — безоблачно. Тук, по средата на широката река, се чувствах сам. Достатъчно сам, за да мога да размишлявам.

Разговорът с Хелън ме бе потиснал. Усещах, че тя е на границата на силите си, страшно исках по някакъв начин да й помогна, но просто не виждах как мога да го направя. Ако намерех парите и спечелехме обжалването, животът й пак щеше да е труден, но щеше ли поне да бъде поносим? Аз бях късметлията с жена, която обичах, и работа, която ми доставяше удоволствие. Не беше справедливо. Искаше ми се да споделя част от късмета си с нея.