Читать «Проклятието на инките» онлайн - страница 203
Кристофър Райд
„Ами ако Кубът не е вътре?“ - помисли си тя. Чад приближи първата от трите врати. Дръпна огромните метални халки, после заблъска по подсиленото дърво с дръжката на пистолета си. Почака няколко секунди и продължи нататък. Всяка врата беше заключена и те завиха на ъгъла към южната страна. Водата се носеше покрай повдигнатите основи; калдъръмената улица се бе превърнала в мръсна, бързо течаща река, също като Пласа де Армас.
Чад удари с юмрук малка врата, която вероятно беше някакъв служебен вход.
- Стреляй в резето! - извика Хелена в дъжда.
- Изобщо не съм религиозна, но не съм сигурна, че идеята е добра - отвърна Чад.
Хелена я избута, прицели се с пистолета на дон Ерависто и дръпна спусъка. Изстрелът отекна гневно. Хелена погледна металното резе, което едва се беше огънало от куршума. Отстъпи назад и настрани, за да избегне рикошета, после стреля бързо още три пъти.
Димящото резе вече висеше на болта си.
- Каквото и да стане, не позволявайте на никого да ме доближава - каза Хелена. - Не ми пука, ако дойде полиция. Погрижете се да ми осигурите свобода да правя каквото си искам. Съдбата на света зависи от това.
Тя изрита дървената врата и влезе в притихналата църква.
58.
Девиците на слънцето щяха да ги прикриват от покривите, а после да последват Уилсън, когато му дойде времето. Стените на църквата бяха високи към петнайсет метра и беше невъзможно да се покатерят по тях, без да бъдат забелязани. Изписаните прозорци и служебните входове бяха залостени и пред тях бяха натрупани чували с пясък. Оставаха само главните порти на катедралата, които бяха подсилени с тежък метален обков и големи месингови болтове. Дори огромната сила на Уилсън не би могла да ги преодолее.
Когато каза на Акла, че е открил обезобразеното тяло на Виване в тъмницата под манастира, Уилсън очакваше тя да изгуби контрол - но Акла остана напълно спокойна и съсредоточена, сякаш знаеше, че ще си отмъсти.
В зловещия мрак Уилсън огледа стените и покрива на огромната църква с надежда да види сиянието, показващо присъствието на Хелена. Беше я помолил да остане с епископ Франсиско и предполагаше, че тя вече е вътре. Ако не беше, сиянието ѝ трябваше да се появи всеки момент. Огледа площада, като си отбеляза точната позиция на войниците и укрепленията им.
Дъждът се лееше свирепо, докато Уилсън чакаше Акла и воините ѝ да станат „един ум“, както тя го наричаше - някакъв вид транс. Накрая Акла го потупа по рамото и протегна ръка, сякаш искаше да установи физически контакт с него.
Той стисна студената ѝ длан и погледна в дълбоките ѝ махагонови очи.
- Никаква милост - каза Акла. - Ще се бием докрай.
- Аз ще отворя... вие ме покривайте. - Уилсън отново поиска да ѝ каже нещо лично, но просто не му идваха думи. Мъже и жени скоро щяха да умрат в битка и емоциите му вече бяха изключени.
