Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 33

— Няма значение — рече Олрик. — Не ми изглеждат да са от онези, които биха предоставили информация доброволно. Сутринта ги завлечете на площада и ги измъчвайте. Ако кажат нещо достойно, обезглавете ги.

— А ако не?

— Ако не, разкъсайте ги бавно. Изкарайте червата им на слънцето и нека кралският хирург се погрижи да останат живи колкото се може по-дълго. И нека бъде обявено с хералди. Искам да има тълпа. Хората трябва да знаят какво е наказанието за измяна.

— Както желаете, повелителю.

Олрик се отправи към вратата, сетне спря. Обърна се и зашлеви Ройс през лицето с опакото на ръката си.

— Той ми беше баща, безполезен боклук такъв!

Принцът излезе, оставяйки двамата да висят безпомощно в очакване на зората.

* * *

Ейдриън можеше само да гадае колко дълго са висели на стената; може би бяха минали два-три часа. Безличните гласове на затворниците прозвучаваха все по-нарядко, докато накрая престанаха напълно. Запушалката в устата му се напои със слюнка и той се затрудняваше да диша. Китките му се разраниха от протриването на оковите, а краката и гърбът го боляха. За да влоши нещата, студът стягаше мускулите му, което правеше напрежението още по-болезнено осезаемо. Не желаейки да поглежда към Ройс, той ту затваряше очи, ту отправяше поглед към отсрещната стена. Полагаше всички усилия да не мисли за това, което предстоеше да се случи с настъпването на деня. Вместо това умът му бе пълен с мисли на самообвинение — вината бе негова. Неговото настояване да нарушат правилата ги бе довело тук. Той щеше да е отговорен за смъртта им.

Вратата се отвори и в килията отново влязоха стражи, този път придружавани от жена. Висока, слаба и облечена в нощница от червена и златна коприна, която блестеше като огън в светлината на факлите. Бе красива, с кестенява коса и светла кожа.

— Отпушете им устите — заповяда тя.

Надзирателите се втурнаха да разкопчаят ремъците и извадят намордниците.

— Сега излезте.

Надзирателите го сториха.

— Ти също, Хилфред.

— Ваше Височество, аз съм ваш телохранител, трябва да остана да…

— Те са приковани към стената, Хилфред — сопна се тя, сетне си пое дъх, за да се успокои. — Нищо ми няма. Сега напусни и пази вратата. Не искам никой да ме прекъсва. Разбрано?

— Както желаете, Ваше Височество — мъжът се поклони и излезе, като затвори вратата зад себе си.

Тя пристъпи напред, внимателно изучавайки и двамата. На колана й бе закачен инкрустиран с бижута крис. Ейдриън разпозна дългото къдраво острие като типа, използван от източните окултисти за магически ритуали. В момента бе повече притеснен от другата му употреба — като смъртоносно оръжие. Тя си играеше с оформената като дракон дръжка, като че ли щеше да го изтегли и да ги намушка във всеки един момент.

— Знаете ли коя съм аз? — въпросът бе зададен на Ейдриън.

— Принцеса Ариста Есендън — отвърна той.

— Много добре — тя му се усмихна. — Кой си ти? И не си губи времето да лъжеш. Ще сте мъртви след няколко часа, така че какъв смисъл има?