Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 31

— Няколко неща, Ваше Величество. Обезопасяването на замъка, разследването какво се е случило, задържането на отговорните, приготовленията за погребението и, разбира се, коронацията.

— Коронация?

— Вие вече сте крал, Ваше Величество. Ще трябва да уредим коронацията ви, но това, естествено, може да почака докато уредим всичко останало.

— Но аз си мислех… Уайлин ми каза, че убийците са заловени.

— Той е хванал двама от тях. Аз искам да се убедя, че няма и други.

— Какво ще им се случи? — погледна към неподвижната бащина фигура. — Убийците, какво ще се случи с тях?

— Това зависи от вас, Ваше Величество. Съдбата им е във вашите ръце, освен ако не предпочитате аз да се заема с това, тъй като може да се окаже доста неприятно.

Олрик се обърна към него.

— Искам да умрат, вуйчо Пърси. Искам да страдат ужасно и сетне да умрат.

— Разбира се, Ваше Величество, разбира се. Ще се погрижа за това.

* * *

Тъмниците на замъка Есендън лежаха два етажа под земята. Подпочвена вода се процеждаше през пролуките в стените и навлажняваше камъните. Между каменните блокове имаше гъбички и мухъл покриваше вратите, столовете и кофите. Смрадта се смесваше с тази на разложение, а по коридорите ехтяха печалните писъци на обречените. Въпреки носещите се из кръчмите в Медфорд слухове, тъмниците имаха ограничен капацитет. Излишно е да се казва, че стражите успяха да намерят място за цареубийците. Разместиха затворници, за да осигурят на Ейдриън и Ройс самостоятелна килия.

Новините за убийството на краля се разнесоха бързо и за първи път от години затворниците разполагаха с вълнуваща тема на разговор.

— Кой би си помислил, че аз ще надживея Амрат — промърмори гробовен глас. Той се изсмя, но кикотът бързо бе прекъснат от серия кашляния и храчки.

— Някакъв шанс принцът да преразгледа присъдите ни? — по-слаб и по-млад глас зададе това питане. — Имам предвид, възможно е, нали?

Въпросът бе посрещнат с дълго мълчание, още кашляне и кихавица.

— Пазачът дума, че наръгали копелето в гърба в параклиса му. Какво говори това за набожността му? — запита нов, по-горчив глас. — Изглежда е искал твърде много от оня отгоре.

— Тия, дето са го направили, са в нашата стара килия. Преместиха мен и Дани, за да освободят място. Видях ги, докато ни преместваха, поне двама от тях. Един висок и един дребен.

— Някой да ги познава? Може би са искали да измъкнат някои от нас и да са се отклонили, а?

— Трябва да си доста храбър, за да убиеш крал в собствения му замък. Няма да ги съдят, нито дори показно дело няма да има. Учудвам се, че са живи толкова дълго.

— Ще искат публични мъчения преди екзекуцията. Нещата са тихи от доста време. Не сме имали хубаво мъчение от години.

— Що мислиш, че са го направили?

— Защо не ги попиташ?

— Ей, вие там! Живи ли сте? Или ви пребиха до оглупяване?

— Може би са мъртви.

Не бяха мъртви, но и не говореха. Ройс и Ейдриън бяха приковани към стената на килията, а устите им бяха запушени с кожени намордници. Стояха тук малко повече от час, но мускулите на Ейдриън вече го боляха от напрежението. Войниците им бяха взели оборудването, наметалата, ботушите и туниките, оставяйки ги да се борят с влажния студ само по панталони.