Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 13

Най-сетне го забеляза. Виконт Албърт Уинслоу бе облечен не в типичните си жакет и чорапи, а в проста памучна риза, вълнени панталони и спретната кожена жилетка. Одеждите му не бяха изцяло лишени от благородническа украса; носеше хубава, ако не натруфена, шапка с перо. Седеше на малка маса с набит чернобрадко, на свой ред издокаран в евтини работни дрехи.

С приближаването им, Уинслоу се изправи и им придърпа столове.

— Добре дошли, дами — обяви с ведра усмивка. — Така се радвам, че успяхте да се срещнете с мен тази вечер. Моля, седнете. Мога ли да поръчам нещо за пиене?

— Не, благодаря — отвърна Аленда. — Надявах се престоят ни да не е излишно удължен. Кочияшът ми не е особено внимателен и бих искала да приключим с работата, преди той да реши да ни зареже тук.

— Разбирам; и ако ми бъде позволено да кажа, много мъдро, Ваше Благородие. Но трябва да ви кажа с тъга, че доставката ви още не е пристигнала.

— Не е? — Аленда усети стискане на ръката от страна на Емили в знак на подкрепа. — Нещо не е наред ли?

— Уви, не мога да кажа. Не съм запознат с тънкостите на операцията. Не се отегчавам с подобни дреболии. Но трябва да разберете, че това не е лесна задача. Възможно е да възникнат всякакви поводи за закъснение. Сигурна ли сте, че не желаете нищо?

— Не, благодаря — отвърна Аленда.

— Поне седнете.

Аленда хвърли поглед към Емили, чиито очи преливаха от притеснение. Докато сядаха, първата прошепна:

— Да, зная, не трябва да се занимавам с крадци.

— Бъдете сигурна, Ваше Благородие — рече виконтът окуражително, — не бих ви губил времето и парите или подложил на риск позицията ви, ако не бях абсолютно уверен в крайния резултат.

Брадатият се засмя тихо. Бе мургав и опърпан, ощавен от слънцето. Огромните му ръце бяха груби и мръсни. Аленда наблюдаваше как накланя халбата до устните си. Когато я отдръпна, капки пиво необезпокоявани покапаха на масата през небръснатото му лице. Тя реши, че не го харесва.

— Това е Мейсън Грамън — обясни Уинслоу. — Простете, че не го представих по-рано. Мейсън е ковач тук в Долния квартал на Медфорд. Той… е приятел.

— Наетите от теб лудаци са много добри — каза му Мейсън. Гласът му напомни на Аленда за звука, издаван от колелетата на каляска върху чакъл.

— Нима? — попита Емили. — Възможно ли е да са откраднали древните съкровища на Гленморган от Короносната кула на Ерванон?

— Какво? — поинтересува се Уинслоу.

— Веднъж чух слухове за крадци, които откраднали съкровище от Короносната кула на Ерванон и го върнали обратно още същата нощ — обясни Емили.

— Защо някой ще върши нещо такова? — запита Аленда.

Виконтът се засмя тихо:

— Сигурен съм, че това е само легенда. Никой крадец с ума си не би действал така. Повечето хора не разбират прийомите на крадците. Истината е, че мнозинството от тях крадат, за да забогатеят. Проникват по къщите или причакват пътници на пътя. По-храбрите отвличат благородници за откуп. Понякога дори отрязват по някой пръст от жертвата и го изпращат на неин любим човек. Служи да покаже колко са опасни и че семейството трябва да подходи сериозно. Като цяло са противна сбирщина. Интересуват се само как да натрупат печалба с колкото се може по-малки усилия.