Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 11

— Ваше Благородие? — боязливият глас на прислужника го измъкна от мислите. Арчибалд прониза с поглед подалата се през вратата глава, което я накара да си поеме допълнителен дъх, преди да продължи. — Милорд, не искам да ви безпокоя, но изглежда в двора има проблем, който налага вашето внимание.

— Какъв проблем? — Арчибалд изръмжа.

— Не бях запознат с конкретните детайли, милорд, но е свързано с маркиза, сър. Бях изпратен да поискам присъствието ви… да попитам за почитаемото ви присъствие.

Арчибалд се спусна по стълбите, чудейки се дали старецът не се е строполил мъртъв на прага. Което не би било чак толкова ужасно. В двора намери маркиза — жив, но изпаднал в ярост.

— Ето те и теб, Белънтайн! Какво си направил с каретата ми?

— Какво?

Брус се приближи до Арчибалд и го отведе настрани:

— Ваше Благородие — прошепна в ухото му, — изглежда каретата и конете на маркиза са изчезнали, сър.

Арчибалд вдигна пръст по посока на маркиза и повишавайки глас, каза:

— Само секунда, Виктор. — Сетне върна вниманието си към Брус и прошепна: — Изчезнали ли каза? Как е възможно това?

— Не зная точно, сър, но стражата на портата докладва, че маркизът и неговият кочияш, или по-скоро двамина, които той е помислил за тях, вече са минали през главната врата.

Почувствал внезапно прилошаване, Арчибалд се обърна към почервенелия маркиз.

Глава 2

Срещи

Няколко часа след смрачаване, Аленда Ланаклин пристигна с карета в мизерния Долен квартал в Медфорд. Кръчмата „Розата и бодилът“ се спотайваше сред разкривени бордеи на безименна улица, която за Аленда малко се различаваше от пътечка. Калдъръмът все още не бе изсъхнал от скорошната буря и по улицата имаше локви. Преминаващи карети заливаха входа на пивницата с мръсна вода, оставяйки ивици нечистотия връз сивия камък и дъските.

От близка врата се появи гол до кръста потен плешивец, носещ голям медник. Безцеремонно изля съдържанието на съда — костеливи остатъци от сварени животни — на улицата. Мигновено връз тях се спуснаха половин дузина псета. Отчаяни фигури, слабо очертани от трепкащата светлина от прозорците на таверната, ядосано изкрещяха по адрес на кучетата на неразпознат от Аленда език. Неколцина от тях замериха с камъни мършавите животни и след като последните избягаха с квичене, се впуснаха върху кокаляците и занапълваха с тях усти и джобове.

— Сигурна ли сте, че това е правилното място, милейди? — запита Емили, обсебена от сцената. — Виконт Уинслоу не би искал да дойдем тук.

Аленда отново погледна извития шипест клон с един-единствен цвят, изографисан върху износения банер над вратата. Червената роза бе увехнала до сиво, а захабеното стебло приличаше на свита змия.

— Това трябва да бъде. Не мисля, че в Медфорд има други кръчми с името „Розата и бодилът“.

— Просто не мога да повярвам: да ни изпрати на такова… място!

— Харесвам го дори по-малко от теб, но уговорката си е уговорка. Не виждам да имаме избор — отвърна Аленда, изненадана от храброто си звучене.