Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 15

Седяха в мълчание, докато Уинслоу се върна без питие.

— Дами, ако обичате да ме последвате? — покани ги с жест виконтът.

— Какво има? — тревожно запита Аленда.

— Просто ме последвайте, моля.

Аленда и Емили напуснаха масата и тръгнаха по петите на Уинслоу — през мъглата на дима от лула и препятствията в лицето на танцьори, кучета и пияници — до задната врата. Гледката зад бара правеше всичко изтърпяно досега да изглежда възвишено. Попаднаха на пасаж, който бе почти неразличим под мръсотията. Боклук се валяше навсякъде, а изхвърляните от прозорците екскременти се смесваха с калта в откритите канавки. Служещи за мостове дъски пресичаха смрадливата река, принуждавайки дамите да придърпват рокли над коленете, докато се провираха напред.

Колосален плъх притича от купчина дърва, за да се присъедини към други двама в отпадъчния улей.

— Защо сме на улицата? — Емили прошепна с треперещ глас.

— Не знам — Аленда отговори, отчаяно опитвайки се да овладее собствения си страх. — Май беше права, Еми. Не трябваше да се захващам с тези хора. Не ме интересува какво казва виконтът. Хора като нас просто не трябва да имат работа с хора като тях.

Виконтът ги преведе през дървена ограда и покрай две бараки до нещо като бледно копие на обор. Малко повече от колиба с четири отделения, всяко запълнено със сено и кофа вода.

— Така се радвам да ви видя отново, Ваше Благородие — мъжът отпред се обърна към нея.

Аленда можеше да каже само, че това беше по-едрият от двамата, но не си спомняше името му. Беше ги видяла само за кратко на уредената от виконта среща, провела се на самотен път в нощ, по-мрачна от тази. Сега, с растящата луна и смъкнатата му качулка, тя можеше да види лицето му. Висок, с недодялани черти и дрехи, но не жесток или заплашителен на вид. Бръчици, чийто източник можеше да бъде и смях, придърпваха краищата на очите му. Аленда си помисли, че поведението му е удивително бодро, дори приятелско. Не можа да не забележи, че е красив; реакция, която не очакваше по адрес на срещнат на подобно място. Бе облечен в зацапани кожени дрехи и добре въоръжен. На лявата си страна носеше къс меч с неукрасена дръжка. Отдясно носеше подобен меч, по-дълъг. На гърба му си почиваше огромно острие, дълго почти колкото него самия.

— Казвам се Ейдриън, ако сте забравили — каза той и гарнира представянето със съответстващ поклон. — А коя е прекрасната дама с вас?

— Това е Емили, моята прислужница.

— Прислужница? — Ейдриън се направи на изненадан. — С нейната изтънченост бих я взел за дукеса.

Емили наведе глава и за първи път от началото на пътуването, Аленда я видя да се усмихва.

— Дано не сме ви накарали да ни чакате прекалено дълго. Виконтът ми каза, че заедно с Мейсън са ви правили компания?

— Да, така е.

— Господин Грамън разказа ли ви тъжната история как майка му била прегазена от безчувствена кралска карета?

— Да, стори го. И трябва да кажа…

Ейдриън вдигна ръце в шеговита защита.

— Майката на Мейсън си е жива и здрава. Живее на улица Занаятчийска в дом, значително по-добър от коптора, където се подвизава той. Никога не е готвила в „Розата и бодилът“. Той разказва тази история на всеки благородник, за да го накара да мине в защита и изпита вина. Имате извиненията ми.