Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 12

— Зная, че ви е втръснало да го повтарям, но все още си мисля, че това е грешка. Не трябва да се занимаваме с крадци. Не можете да им се доверите, милейди. Помнете ми думите: наетите от вас хора ще ограбят и вас така, както крадат от всички останали.

— И въпреки това… вече сме тук, така че можем да продължим — Аленда отвори вратата на каретата и стъпи на улицата. С безпокойство забеляза как неколцина от мотаещите се наблизо я наблюдаваха втренчено.

— Дължите един сребърен тенент — обяви кочияшът. Той бе груб старчок, небръснат с дни. Тесните му очи бяха обградени с толкова много бръчици, че Аленда се зачуди как изобщо управлява каретата.

— О, аз очаквах да ти платя на края на пътуването — обясни Аленда. — Тук само ще спрем за малко.

— Ако искате да чакам, ш’ви струва допълнѐ. И си искам парите дет’ ми дължите веднага, ако решите да не се връщате.

— Не говори нелепици. Мога да те уверя, че ще се върнем.

Изражението му бе изменчиво колкото гранит. Той се изплю в краката на Аленда.

— О! — Аленда извади монета от чантата си и я подаде на коларя. — Ето, вземи среброто, но не тръгвай още. Не съм сигурна точно колко ще се забавим, но, както ти казах, ще се върнем.

Емили слезе от каретата и отдели момент, за да оправи качулката на Аленда и да се убеди, че копчетата на Нейно Благородие са в правилна конфигурация. Изглади гънките от наметалото й и повтори процедурата върху себе си.

— Ще ми се да можех да кажа на глупавия кочияш коя съм — прошепна Аленда. — Сетне бих му казала още някои нещица.

Двете жени бяха облечени в почти еднакви вълнени наметала и с така вдигнати качулки, та само носовете им се виждаха. Аленда се смръщи и бръсна кършещите се ръце на Емили.

— Такава си паникьорка, Еми. Сигурна съм, че жени и преди са влизали тук.

— Жени — да, но за дами се съмнявам.

С прекрачването на тесния дървен вход ги удари остър аромат на дим, алкохол и миризма, която Аленда до този момент бе усещала единствено в тоалетната. Глъчката на двадесет разговора (всеки от които борещ се за надмощие) изпълваше стаята, докато цигулар скрибуцаше жизнерадостна мелодия. Малка тълпа танцуваше пред бара, тропайки силно с токове по изкорубения дървен под в такт с джигата. Чаши тракаха, юмруци тряскаха по масите и хора се смееха и пееха далеч по-шумно от смятаното от Аленда за достойно.

— Какво правим сега? — гласът на Емили се разнесе изпод вълнената качулка.

— Търсим виконта, предполагам. Не се отделяй от мен.

Аленда пое ръката на Емили и поведе, лъкатушейки сред масите, отбягвайки танцьорите и очаровано лижещо разляна бира куче. Никога през живота си Аленда не бе посещавала подобно място. Заобикаляха я противни мъже. Повечето бяха облечени в парцали и повече от неколцина бяха без обувки. Преброи само четири жени: всички бяха сервитьорки, неприлично облечени в дрипави рокли с дълбоко деколте. Аленда си помисли, че маниерът им на обличане подканя мъжете да ги опипват. Беззъб, космат звяр докопа една от тях през кръста. Довличайки я до коляното си, прекара ръце по дължината на тялото й. Втрещена, Аленда видя момичето да се кикоти вместо да пищи.