Читать «Кралица на сенките» онлайн - страница 54

Труповете, оставени на гарваните, изглеждаха като сенки по светлите каменни стени, където бяха приковани.

Елин нямаше намерение да залавя Валг, докато не спасяха Едион – ако изобщо се измъкнеше жива от двореца, но пък не пречеше да се поупражнява.

* * *

Хладовита мъгла бе обгърнала света в нощните часове, просмуквайки се през всеки отвор в стаята ù. Сгушена под катове одеяла и пухени юргани, Елин се обърна по гръб в леглото и протегна лениво ръка към топлото мъжко тяло до себе си.

Студени копринени чаршафи се плъзнаха под пръстите ù.

Тя отвори едното си око.

Не беше във Вендлин. Разкошното легло, обвито в кремаво-бежови цветове, се намираше в рифтхолдското ù жилище. А другата му половина, с възглавниците и одеялата ù, си стоеше все така недокосната. Празна.

За момент си представи Роуан там – суровото му, безкомпромисно лице, смекчено до очарователна красота от съня, сребристата му коса, проблясваща на утринната светлина, изпъкналата на фона ù татуировка, спускаща се от лявото му слепоочие надолу по врата му, през едното му рамо, чак до пръстите на ръката му.

Елин въздъхна през стегнато гърло и потри очи. Достатъчно ù беше, че постоянно го сънува. Нямаше намерение да пилее енергия в мисли за него, в мечти да е до нея, за да му сподели всичко или поне за да се буди в успокоителната му прегръдка.

Преглътна сухо и стана от леглото със сковано тяло.

Някога бе стигнала до заключението, че не е признак на слабост да се нуждае от помощта на Роуан, да копнее по него, и че дори е похвално да го признава пред себе си, но... Той не беше патерица и Елин не искаше да го възприема така.

Въпреки това, докато ядеше студената си закуска, ù се искаше да не бе изпитвала такава голяма нужда да докаже независимостта си от него още преди седмици.

Особено когато едно от уличните гаменчета на Аробин заблъска по вратата на склада с нареждането, че трябва да се яви в Асасинската крепост. Незабавно.

12.

Страж с безизразно лице ù донесе призовката от херцога и Манон, която тъкмо се канеше да изведе Абраксос за самостоятелен полет, скърца със зъби цели пет минути, кръстосвайки нервно из гнездото.

Нито тя, нито вещиците ù бяха кучета да ги привиква така. Човеците служеха за развлечение и бяха източник на кръв, а понякога, много рядко, и на семе. В никакъв случай нямаха място на командирски и други висшестоящи постове.

Манон се устреми надолу по стълбището и докато стигне края му, Астерин вече я следваше.

– Тъкмо идвах да те търся – прошепна Втората ù с подскачаща златиста плитка. – Херцогът...

– Знам какво иска херцогът – озъби ù се Манон.

Астерин вдигна безмълвно вежда.

Манон овладя нарастващото си желание да изкорми някого. Херцогът постоянно я привикваше на срещи с високия, слаб мъж, наречен Върнън, който не гледаше на нея с подобаващо страхопочитание. Не ù даваха дори няколко часа да потренира с Тринадесетте, камо ли да отлети за по-дълго време, без да я извикат.