Читать «Кралица на сенките» онлайн - страница 53

Всички ги наблюдаваха твърде съсредоточено.

Лицето ù придоби гневна гримаса, но Бруло се намеси точно навреме.

– Какво искате от нас, милейди?

Този път Майсторът на оръжията несъмнено се досети. Беше виждал Едион достатъчно скоро, за да разпознае очите, лицето, цвета на кожата ù веднага щом свали качулката си. Навярно го подозираше от месеци.

– Не позволявай да изпратят хората ти на пост при южната стена на градината – пророни Елин.

Каол примигна. Това не беше молба, нито заповед, а предупреждение.

– Друго място, което трябва да избягваме? – попита с леко пресипнал глас Бруло.

Елин вече се отдалечаваше от сергията, клатейки глава, подобно на клиент, който е загубил интерес.

– Просто кажи на хората си да закичат униформите си с червено цвете. Ако ги питат, нека казват, че е заради рождения ден на принца. Да ги сложат на видно място.

Каол погледна към ръцете ù. Тъмните ù ръкавици бяха чисти. С колко ли кръв щеше да ги окъпе след няколко дни?

– Благодарим ти – каза ù през въздишка Рес.

Чак когато кралицата изчезна сред тълпата с наперена походка, Каол осъзна, че наистина ù дължат благодарности.

Елин Галантиус възнамеряваше да превърне стъкления дворец в касапница, от която току-що бе спасила Рес, Бруло и хората им.

Но не каза нищо за Дориан. За това дали ще спаси него. Дали ще го пощади.

* * *

Елин знаеше, че я следят, още откакто напусна Пазара на сенките, където направи няколко лични покупки. Въпреки това влезе право в Кралската банка на Адарлан.

Имаше важна работа там и макар работното време на банката да свършваше, управникът на драго сърце откликна на питанията ù. Нито веднъж не подложи под съмнение фалшивото име, на което бяха сметките ù.

Докато той ù обясняваше какво е положението им и каква лихва са натрупали през годините, тя се възползва да огледа помещението – дебели стени с дъбова ламперия, картини, зад които не намери скривалища в минутката, докато управникът поръчваше чай на секретарката си, и луксозни мебели, струващи повече от доживотната печалба на повечето граждани на Рифтхолд. Там включително имаше и разкошен махагонов шкаф, където държеше документите на много от най-заможните си клиенти, в това число и нейните. Заключваше го с малкото златно ключе, оставено на бюрото му.

След като отново изтърча през двойната врата на кабинета си, за да изтегли сумата, поръчана от нея, Елин стана и небрежно се доближи до бюрото му, оглеждайки подредените в купчини и разпилени по него документи, подаръците от доволни клиенти, ключовете и малкия портрет на жена, която можеше да му е или съпруга, или дъщеря. При мъже като него нямаше как да знае човек. Управникът се върна тъкмо когато Елин пъхваше небрежно ръка в джоба на пелерината си. Двамата размениха няколко любезни приказки за времето, докато секретарката не се появи в кабинета с малка кутия в ръка. Елин изсипа съдържанието ù в кесията си с толкова благоприличие, колкото съумя да свика, после благодари на секретарката и управника и напусна кабинета.

Тръгна по страничните улички, пренебрегвайки вонята на гнила плът, която дори дъждът не успяваше да отмие. Две – преброи цели две платформи за екзекуции, разположени на иначе доскоро приятни градски площади.