Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 14

— Може и да не е чак уникално… а онези сигнали, които хванахме в началото…

Лил помрачня.

— Да. Това си е загадка.

Тогава дълго засичаха слаб сигнал на ниска честота — откъси от разговори. Предположиха, че предавателите се намират на доста голямо разстояние. Но истински ги озадачи това, че и двамата събеседници разговаряха с неотличимо еднакви гласове. Женски гласове. А понякога им се струваше, че не са само две. И всички се наричаха една друга Ашли.

— Но нали от известно време не хващаме тези предавания.

— Това нищо не доказва. Може би вече са извън нашия обхват. Преместили са се. И по това мога да съдя, че са Небесни Господари.

— Небесни Господари с работещо радио? — Лил разтърси глава. — Не мога да повярвам.

— Няма значение, не ми се вярва и нашият SOS към небето да промени нещо. Да възлагаме цялата си надежда на чудесно спасение отгоре… — Той наведе глава. — Все едно да чакаме манна небесна. Ако някой още живее в станциите, собственото му оцеляване сигурно е достатъчно голям проблем, не би си създавал главоболия, като помага и на нас. И то ако там е оцелял някой. Вероятно в онези станции и колонии има само множество вехти скелети.

— Лон, станал си циник и песимист, разбираемо е в твоето… ъ-ъ положение, но това ти пречи да бъдеш обективен.

— Както на тебе ти пречи оптимизмът — отвърна Лон. — Мислиш си, че горе има процъфтяваща цивилизация, която се простира от орбиталните станции до марсианските колонии. Страхувам се, че те очаква горчиво разочарование.

— Е добре, ще видим, Лон, ще видим… А, я погледни! — Той сочеше брега. — Един от гмуркачите се връща. Може да е апаратът на Айла.

— Да, трябва да е нейният — съгласи се Лон, докато гледаше как се вдига портата във вътрешната защитна стена.

Не след дълго можеха да различат тътрещия се на веригите си гмуркач в плиткото. Изпълзя на брега и на покрива му се отвори люк. Появи се човешка фигура. Той нагласи бинокъла си на фокус. Да, беше Айла. Висока стройна жена в мокър подводен екип. Късо отрязана черна коса. Плъзна се надолу по корпуса на гмуркача и махна с ръка към тях. От толкова далече не би могла да ги познае, но тя знаеше, че по това време той би трябвало да е в кулата. Тя започна да смъква мокрия си екип, а от люка се подаде фигура в същото облекло, но по-ниска и набита. Джулай, най-добрата приятелка на Айла и дъщеря на Лил. След тях се измъкна Кел, който имаше кръвта и цвета на някогашното първоначално население на островния континент. Те също смъкнаха екипите си. Лон видя как тримата се втурнаха към водата да измият потта и миризмите от дългото пътуване в горещата кабина на гмуркача.

— Тези безгрижни идиоти, да зарежат машината на открито — промърмори той. — Трябваше да я закарат направо в укритието.

— О, престани да се тревожиш за всичко — подкачи го Лил. — И не се опитвай да скриеш чувствата си. Знам колко се гордееш с Айла. Всъщност сега е незаменима. Никой не може като нея да се разбира с морските хора.

— Джулай също добре се справя с това — дипломатично каза Лон.

— Вярно, но не като Айла. Тя наистина постигна забележително добри отношения с тях.