Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 12

През цялото време, докато Хорадо властваше над нея, Палмира беше не това, което изглеждаше. Отдавна беше успяла да измами своя реещ се в небето Господар — общността беше много по-голяма, отколкото той си мислеше. Привличаше като магнит от много време насам бегълци и от континента, и от островите, но и за да запазят в тайна истинския брой на обитателите й, усърдно копаеха под земята, имаха обширни помещения за жилища… и за промишленост. В това беше другата тайна на Палмира — техниката, с която разполагаше, несравнимо изпреварваше равнището на другите земни общности.

Палмира беше разположена на източния бряг на големия северен полуостров на островния континент, наречен някога Австралия. Самият полуостров бил част от щата Куинсленд, който пък после получил името Ноширо — австралийците трябвало да предадат този щат на Япония. Това била цената за защитата от опита за индонезийско нахлуване в началото на двадесет и първия век. В онези древни времена в околността имало доста голям град — Кейриз (по-късно преименуван на Масуда), но сега не можеше и следа да се намери от него.

Капакът в пода на наблюдателната кула се надигна. Лон се обърна и видя Лил Уивър да се катери към площадката. И той като Лон беше между шестимата сменящи се управители на Палмира, всеки имаше власт над общността за период от шест години. Лил беше започнал своето управление преди по-малко от година. Времето на Лон трябваше да дойде след цели единадесет години, но той щеше да е умрял, много преди това.

— Така си и мислех — че ще те намеря тук! — Изпъшка Лил. Изкачването до площадката не беше леко. — Не знам защо си опъваш нервите. Нашият радар може да е грубичко направен, но си върши работата.

— Така е, така е — уморено се съгласи Лон. — Но нали ме познаваш.

Лил мина откъм страната на Лон, подръпна своя саронг над шкембенцето си и се облегна на парапета.

— Вярно е, познавам те. По-добре ли спиш вече

— Не — призна си Лон. — Снощи май не ми се събраха и два часа.

Лил го стрелна с поглед.

— Лон, трябва да се научиш на смирение. Безполезно е да се бориш с неизбежното.

— Все това ми казваш.

Лон не успя да прикрие горчивината, която непрекъснато тровеше душата му.

— Трябва да се уповаваш на Бога.

— Е добре де, нали знаеш какво мисля за това.

Лил въздъхна.

— Но и ти знаеш, че няма да се откажа. Ще те накарам да видиш истината, преди да…

— Преди да умра? Тогава най-добре да побързаш — сухо каза Лон. — Всеки миг мога да се превърна в труп.

— Но пък би могъл да живееш още цели пет години.

— Неточно. Ако съм страхотен късметлия, ще живея още четири години, девет месеца и тринадесет дни.

— О, значи броиш всеки ден…

— Навършването на двеста години чудесно напряга умствените способности.

— Лон, погледни нещата откъм добрата им страна. Преживя хубави години… е, сравнително. Погледни само какво направи за Палмира през живота си.

— Но още толкова много трябва да се направи! Имам нужда от време. Много време!