Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 131

— Мини по-близо до тях — заповяда той.

Играчката незабавно се надигна от дъното, обърна и се насочи към биещите се същества. Робин опитваше да не се подаде под тежестта на смазващата уплаха. Та нали Джан трябваше да преплува обратно през тези места!…

Трите същества обърнаха лица към Играчката, щом усетиха приближаването й. Пуснаха раздърпаните останки от жертвата си и се приготвиха да нападнат. Робин все още не виждаше всичко.

— Премини на оптика и включи светлините! — заповяда.

— Разумно ли е това? — попита Играчката.

— Направи каквото ти казвам!

Играчката се подчини. Образът на екрана се промени. Сега Робин добре различаваше всяка подробност. Твърде добре. Трите нападащи човекоподобни му се явиха в цялата си грозота. Зъби и нокти. Машини за смърт. Сега виждаше и носещите се над дъното останки. Оголените и разръфани ребра, изгризаната плът до шията, трепкащите мускулни влакна на полуизядена ръка. Нямаше стомах. А от кръста надолу тялото на Джан не съществуваше.

— Не! Не! — закрещя Робин. — Убий ги! Убий ги!

Стиснала в ръце подводния лазер, Айла запъхтяна дотича на брега. Някак успяваше да задържи и маската си, заедно с подводното фенерче, които грабна от дома си. Не виждаше Джан. Може пък да се е добрала невредима до своя апарат. Но Айла искаше сама да се увери в това, за да успокои съвестта си. Изхлузи сандалите, сложи си маската и вече искаше да влезе във водата, но изведнъж я заля ярка светлина и мъжки глас викна остро:

— Стой! Пусни това оръжие и вдигни ръце!

Тя хвърли лазера и фенерчето на пясъка, вдигна ръце и се обърна. Четирима войници идваха по брега към нея. Всички носеха защитните си скафандри, но без шлемовете, в ръцете им се виждаха странните лъчеви оръжия. Насочени към нея.

— Знаеш ли какво е наказанието за залавяне с оръжие, момиче? — попита един, когато застанаха срещу нея.

— Това не е оръжие — бързо отговори тя. — Това е уред за работа под вода. Опитайте сами. Във въздуха не действа.

Те я наобиколиха, оглеждаха я от глава до пети. Онзи със светлината каза:

— Сочно парче си. Жалко, че ще трябва да те убием.

— Нали ви казах, това не е оръжие! — извика тя.

Той погледна лежащия на пясъка лазер.

— А на мен ми прилича на оръжие. Друго не ме интересува.

В този миг един от другите извика:

— Лейтенант! Вижте! Ей там!

Той сочеше вътрешността на залива. Всички се завъртяха, Айла също. Виждаше се бяло сияние. При това под водата.

— Това пък какво е, мамка му?

— Нещо свети под водата — мъдро отбеляза лейтенантът. — И се движи. — Погледна Айла. — Момиче, ти знаеш ли какво е това?

Тя завъртя глава и излъга:

— Не знам.

Той гледаше ту нея, ту лазера.

— Какво щеше да правиш, ако не бяхме дошли?

— Исках да поправя морската стена. Повредена е.

— По това време? Самичка? Я не си прави майтап с мен.

— Но това е истината!

— Лейтенант, пак се размърда!

— Тая работа хич не ми харесва — промърмори той. — Ще се обадя в щаба да вдигнат тревога. Капитан Вюшков трябва да знае какво става тук. — Той натисна с брадичка яката на скафандъра и от нея изскочи малък микрофон. — Тук лейтенант Брушки. На брега съм. Аз и моят патрул забелязахме движещи се под водата светлини, навътре в залива. Предлагам веднага да проверим какво е това.