Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 130

Айла хвърли едно одеяло върху Майлоу, дръпна го нагоре, за да се скрие бинтованата му глава и парцала в устата му.

— О Боже! — внезапно викна тя.

— Какво има? — уплашено попита Жан-Пол. Понадигна главата да погледне. — Какво прави той?

Айла обърна към него зейналия си поглед, закриваше устата си с ръка.

— Не е заради него… спомних си нещо. От цялото това вълнение… забравих…

— Но какво?

— Да я предупредя. Джан Дорвин. Нали ми каза, че машината й пробила морската стена. Значи онези гадини могат да се промъкнат навътре. Може би вече са във водата край брега!

Жан-Пол облекчено отпусна глава.

— Това ли било?

— Какво искаш да ми кажеш, „това ли било“?! — извика Айла. — Ако тези мръсни твари я убият, аз ще съм виновна! Няма да я изоставя в ноктите им!

— Айла, успокой се и помисли по-разумно. Вече не можеш с нищо да й помогнеш.

— Ами подводния лазер? Още е вкъщи. Ще го взема и ще тръгна след нея.

— За Бога, Айла, твърде късно е! Тя излезе преди петнайсетина минути. Отдавна е влязла във водата.

— Не ме интересува. Поне ще се опитам!

За ужас на Жан-Пол, тя тичешком излезе от стаята.

— Айла! — изкрещя той. — Върни се! — Стресната сестра надникна през вратата и той извика: — Спрете я! Длъжни сте да я спрете!

Джан спря да плува и се завъртя във водата, искаше да разбере докъде е стигнала. Забеляза, че малко се е отклонила и не е плувала точно към портата. Вдигна ръка над водата и погледна компаса. Бледата зелена светлинка бавно пулсираше. Когато се добереше до Играчката, щеше да свети постоянно. Не оставаше много, но трябваше да побърза. Заплува отново. И тогава нещо захапа десния й прасец. Дръпна я под водата.

Тя се задави и силно ритна с левия крак. Петата й се удари в нещо твърдо. „Акула!“, извика безмълвно, паниката я смрази. Дръпна я все по-надолу, преряза я непоносима болка — нещо много остро се заби в корема й. Тя запищя, остатъка от въздух в дробовете й се втурна нагоре в облак мехурчета. След миг осъзна, че дясната й ръка е отхапана. Надяваше се да не живее още дълго… Но докато нокти и челюсти разкъсваха плътта й, мина цяла безкрайност, преди да я обгърне отчаяно желаният мрак…

Робин дремеше. Играчката заговори и той веднага се отърси от унеса.

— Нещо става във водата, наблизо е — каза Играчката.

— Какво е това „нещо“? — недоволно попита той. — И къде?

— На приблизително шестдесет стъпки отдясно. Сензорите улавят вибрации и шумове.

— Не можеш ли да видиш какво става?

— Джан заповяда да не използвам активни сензори, докато сме близо до брега, за да не ни засекат.

— Добре де, отменям заповедта й! Може Джан да е попаднала в беда. Използвай звуковите скенери.

— Да, Робин.

— Е? — нетърпеливо я подкани той. — Какво виждаш сега?

— Три човекоподобни морски същества. Много по-едри са от размерите на среден човек. Борят се едно с друго — заради остатъците от друго морско същество.

— Искам да погледна!

Един от тъмните екрани се съживи. Даже след компютърната обработка на сигнала Робин не можеше ясно да различи какво става пред него. Виждаше трите същества, споменати от Играчката, но подробностите се губеха. Нападаха нещо с вледеняваща свирепост. Като пощурели от глад акули. Акули с човешки форми.