Читать «Войната на небесните господари» онлайн - страница 91

— Възможност? Възможност за какво!

— Да избягаме… или нещо друго — Той сви рамене. — Все ще се появи удобен случай.

— О, трябва да благодаря на Майката Богиня за късмета да съм в съюз с такъв гениален стратег… А пък аз не знам защо вече се тревожех.

Той се разсмя.

— Твърде много си блъскаш главата.

Тя също се разсмя. Всичко поне наглед беше абсолютно безнадеждно, но не можеше да устои на неговото непобедимо добро настроение. Може положението да не е чак толкова лошо. Може би той крие някакво преимущество за последния момент…

Когато пак я прегърна, тя не се дръпна и се остави на мощната вълна желание. Потръпна от удоволствие, когато устните им се срещнаха. Бързо потисна смътното чувство на вина от неописуемо приятните си усещания. Остави се той да я заведе в нейната спалня. Отпуснаха се на леглото и той бавно я съблече. После също се освободи от дрехите си. Този път тя не извърна погледа си.

— Не ме докосвай тук — сънено каза тя. — Моля те.

Той я целуваше между гърдите, но спря и подпря брадичката си на лакът.

— Не ти ли е приятно?

— Имах рана преди много време… Ей такава…

Тя прокара пръст по цялата линия от шията до корема си. Усещаше ръката си тежка. И цялото си тяло. Беше уморена, унасяше се в уютната топлина на дрямката. Любиха се великолепно, до изтощение.

— Но сега не личи да е имало рана — каза Робин.

— Оздравя напълно… поне отвън. Но отвътре я усещам. Не ми е приятно да ме пипат на това място… Един Хазини го направи, едва не ме уби.

Той я погали по бузата.

— Не мисли за това. Заспивай.

Леглото леко потрепери. Въздушният кораб се раздвижи. Флотилията тръгваше на юг и все още живите във Феникс Две оставаха сами да се справят с бедите си. И с Хазини. Тя каза:

— Според тебе Майлоу шегуваше ли се?…

— За кое, мила?

— За Хазини… само се бил надявал, че всички проникнали в кораба са избити.

— Тези същества те плашат, нали?

— Ужасяват ме. Щеше да разбереш, ако беше видял само едно отблизо. Смразяващи са. Те са просто машини, пълни с ненавист… създадени от хора машини за омраза, само ядат, размножават се и убиват хора. Живи оръжия. Само като си помисля, че и едно може да е останало в кораба… Уф! — Тя се сгърчи.

Робин я прегърна.

— Ей, всичко е наред! Вече не си сама. Имаш мен. Винаги ще те пазя.

На Джан много й се искаше да повярва в това.

Майлоу се наведе срещу вятъра, очите го боляха. Едва не падна и стоящият до него паяк протегна механична ръка да го задържи. Майлоу се страхуваше, че заради малкото си телесно тегло лесно може да бъде отнесен от вятъра.

— Все още се движим твърде бързо! — извика той. — Намали скоростта! Намали!

— Спрямо земята скоростта ни е нулева, Майлоу — каза Карл с безизразния си глас.

Ашли беше потънала в мрачните си настроения и не говореше с Майлоу от сутринта, а точно това му трябваше.

— Причината е в този югозападен вятър, достига четиридесет мили в час. Откъм брега идва буря.

— Господи — промърмори Майлоу. Ядно изгледа Робин, който направо го вбесяваше с невъзмутимото си спокойствие. Дано копелето не е намислило някакви хитрини. — Хайде, отваряй това нещо и се дръпни настрани.