Читать «Войната на небесните господари» онлайн - страница 61

— Искам си сина! — спокойно каза тя. — Искам да се върне Саймън!

В очите му се мярна уплаха.

— Невъзможно е! Няма го.

— И къде е?

— Ами ако говорим в метафизичен смисъл, нямам представа. Но зная твърдо, че тук, във физическия свят, той не съществува вече. Докато в моя мозък, който е бил негов, е протичало синаптичното преструктуриране, Саймън е бил… изтрит, нещо такова. Някои от неговите спомени и чувства, още като че ли плуват през мен, но с времето ще избледнеят.

Тя внимателно обмисли думите му, без да слуша писъците в заключената стая. Саймън беше мъртъв.

Саймън… не, Майлоу припряно каза:

— Виж какво, зная, че това беше ужасен удар за тебе, но и за мен не е по-леко. Събуждам се и се намирам в тяло на дете. Не трябваше да стане по този начин… и без друго не е моя вината.

— Но ти си Майлоу, нали?

— Е да, в известен смисъл.

— И си ме заплодил със себе си, през онази нощ в пустошта…

— Казах ти, това не си го спомням, но да… аз… не, Майлоу очевидно го е направил.

— Защо? — тихо попита Джан.

— Аз съм му застрахователната полица — каза й той, — аз и останалите „присадки“. За да увелича шансовете си за оцеляване. Името на голямата игра е „оцеляване“, Джан, винаги съм ти казвал това. Но Майлоу, тоест аз, заплождах жена със своя присадка, само когато трябваше да напусна някое място. Така че има един Майлоу в орбиталната станция Белведере и може би още едно мое „аз“ в колонията на Марс. Не исках да живея твърде близо до някое друго „аз“ — не ми трябваше конкуренция. И защо той… аз съм те заплодил, нямам представа. Доколкото си спомням, нямах такива планове.

— Доста превъзбуден беше онази нощ — безизразно каза тя. — Ако вярно си представям нещата, загубил си самообладание.

Той се усмихна несигурно.

— Възможно е, като се имат предвид моите чувства към тебе. Но аз не трябваше да съм тук и сега. Програмирането е процесът да не започва преди тялото да се е развило напълно.

Джан вече усещаше смазваща умора. Опита за последен път, преди да се прости с надеждата.

— Няма ли начин Саймън да се върне… не може ли спомените и личността му някак да бъдат отделени от тебе?

— Няма начин да бъде върнат, Джан — каза й Майлоу. — Съжалявам, но трябва да го смяташ за мъртвец.

Джан се отпусна върху масата. Докато потъваше в съня, слушаше риданията в заключената стая.

Джан се събуди и отново беше едно цяло. Позволи на мъката по Саймън да я обхване и заплака. Плака дълго; когато се успокои и изтри очите си, Киш стоеше до нея с чаша в ръка. Тя седна с усещането за силна жажда и с благодарност пое чашата от него.

— Как се чувствате, госпожо? — попита той.

Тя изпи студената вода и каза:

— Ако преценим всичко накуп, не много зле.

Тялото й наистина се беше освежило. Но душата си усещаше като пребита. Огледа се. Лежеше в собствената си спалня.

— За колко време се бях отнесла?

— Два дена, госпожо. Един от тях — в медицинската машина.

Тя върна чашата на Киш.

— И какво правеше „той“, докато аз спях?