Читать «Войната на небесните господари» онлайн - страница 59
Джон Броснан
— Беше болен, мили, но сега всичко е наред.
Молеше се безгласно той да не си спомня какво се е случило със Сирай.
— Болен ли?
Той се опита да седне. Тя му помогна. Той огледа тялото си, ръцете си, после обиколи с поглед лазарета. Накрая отново погледна към нея. Сега в очите му се четеше потрес и объркване.
— О, Господи… какво е станало?
— Всичко е наред, миличък. — успокояваше го тя. — Имаше ужасна случка и ти беше ранен, но сега си здрав.
Той неочаквано я сграбчи за китката. Хватката му беше толкова силна, че дишането й спря от болка.
— Джан, искам да зная какво се е случило! — настоя той с висок напрегнат глас. — И искам да се срещна с Майлоу!…
— Майлоу? — безизразно повтори Джан.
Никога не беше говорила на Саймън за неговия мъртъв баща. Паниката замъждука някъде дълбоко в съзнанието й.
— Да, Майлоу. Той е виновен за цялата бъркотия. Не трябваше да стане така… я ме погледни, някакво си дете. Къде е той?
Джан се обърна към Киш, надяваше се на някакво обяснение, но той можа само безпомощно да свие рамене. Пак се взря в Саймън. Паниката й растеше с всяка изминала секунда. Очевидно го бе обхванало особен вид бълнуване. Медицинската машина е сбъркала. Излиза, че не се е възстановил напълно. Но откъде може да е научил за Майлоу?
— Саймън, кой ти е говорил за Майлоу? Сирай ли?
Сега пък той явно не я разбра, но след малко лицето му се проясни и той каза:
— Не знаеш, така ли? Майлоу нищо не ти е обяснил…
— Какво да ми е обяснил, Саймън? Не знам за какво говориш и най-добре млъкни!… Започваш да ме плашиш.
Той пусна ръката й и се усмихна. Тази усмивка я уплаши още повече. Ужасно позната беше. Но това не беше усмивката на Саймън. Той каза:
— Доведи ми Майлоу, Джан, където и да е сега. Той може да обясни. Всичко това е негова вина. И искам да му видя лицето, когато ме зърне. Не се е срещал досега с някоя от „присадките“ си. Онези другите са горе в космоса.
— Майлоу е мъртъв, Саймън — с треперещ глас каза Джан. — А ти никога не си го познавал!
Очите на Саймън се разшириха от изумление.
— Мъртъв? Но това е невъзможно. Майлоу беше практически неунищожим.
— Уби го една машина-човек. Кибероид. Стъпка го до смърт. — Тя вече трудно дишаше от ужас. — Но как си научил за Майлоу, Саймън? Моля те, кажи ми!
Той я огледа и с груба прямота й каза:
— Зная, защото аз съм Майлоу… в определен смисъл.
— Не… не… — възпротиви се тя. Най-гадният й кошмар… оживяваше сега пред очите й. — Не е вярно! Не може да бъде!
— Страхувам се, че е вярно, Джан. Аз съм нещо като клонинг. На Майлоу. Вероятно съм отмъкнал нещичко и от твоята ДНК, но в най-важното съм Майлоу. По-точно, ще стана, когато процесът завърши.
— Не вярвам!
— Искаш доказателства ли? — Той се намръщи. — Спомените ми още са мъгляви… последния път, в който си спомням да сме били двамата заедно, е след срещата ни с Хорадо. Очевидно си забременяла от Майлоу два-три дни след това. Има забавяне от около четиридесет и осем часа, преди нещата да бъдат отпечатани в паметта на… е, наречи го ембриона… но си те спомням и отпреди това. В много случки. Спомняш ли си как ти и аз — Майлоу, се срещнахме за първи път? Когато Бени те доведе долу в кочината на робите и те даде на Буцата? Не помниш ли как се грижих за тебе, когато Хазини едва не те сряза на две?…