Читать «Небесните господари» онлайн - страница 179

Глава тридесет и първа

— Карл! — извика тя в паника, втурвайки се обратно в контролната зала. Но й отговори Ашли.

— Здрасти! Нали е велико? След няколко минути ще сме в Небесния ангел.

— Къде е Карл? — настоя Джан. — Трябва да говоря с него.

— Не може — капризно каза Ашли. — Сега е мой ред да използвам гласа. Двамата си приказвахте достатъчно.

— Слушай, смахнат призрак, важно е! Точно зад Небесния ангел идват два Небесни господари! Кажи на Карл! Трябва да направи нещо!

— Исусе… Джан, не бъди толкова груба!

— Майко богиньо, дай ми сили — простена Джан. — Виж сега, можеш и ти да му кажеш за Небесните господари.

След кратко мълчание Ашли се обади:

— Карл знае за Небесните господари. Казва, че Небесният ангел ще пристигне тук цели дванадесет минути преди първия от преследвачите. Ще имаш достатъчно време да се прехвърлиш в него. Заедно с нас, разбира се.

Джан не споделяше увереността на Ашли и Карл. Колко време ще отнеме скачването на Небесния ангел с кулата? После ще трябва да извърви цялото разстояние от носа до командния му пункт. А това колко ще продължи? Тя тичешком се върна на наблюдателната площадка. Небесният ангел вече беше достатъчно близо, за да вдъхва смут с огромните си размери. Сянката му вече закриваше покрайнините на града.

Зад него идваше „Господарят Панглот“, където се беше настанил военачалникът. Тя се вгледа в третия въздушен кораб. „Ароматният бриз“! Дали Сирай беше в него? Дали още е жива?

Тя дълбоко си пое дъх и влезе вътре.

— Ашли, аз трябва да говоря с Карл! — кресна тя.

— Е, добре де.

— Карл?

— На линия съм.

— Какво да правя, когато дойде Небесният ангел?

— Щом се скачи с кулата, ще наредя на бордовия компютър да отвори входа и да те допусне в Небесния ангел. Ти ще вземеш нашия софтуер от този компютър и ще го сложиш в бордовия компютър.

— Ясно, но ще ми стигне ли времето, преди да довтаса военачалникът?

— Това е донякъде съмнително — призна Карл. — Но какво може да направи военачалникът, дори да дойде? Небесният ангел разполага с автоматична защитна система.

— О, той ще измисли нещо, не се притеснявай — мрачно изсъска Джан.

Обикаляше залата и си събираше нещата — раницата, колана с мечовете, манерките, остатъка от храната… Тя се вцепени — някой се качваше по спиралната стълба, но видя, че е Фруза. Пантерата я изгледа и каза:

— Ти миришеш на страх.

— Не се учудвам на това — отговори Джан. — Виж, аз скоро ще се махна оттук. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен.

— Къде да дойда?

— Ами в едно голямо… нещо, то лети във въздуха.

— Небесен господар?

— Ъъъ… да — Ама че проклето животно! — Всъщност Небесен ангел. Ще дойдеш ли?

— Какво яде котката?

— Да ядеш ли? — Джан се намръщи. Добър въпрос. — Ами сигурно там вътре има припаси. — Надяваше се да има.

— Прясссно месссо?

— Хъм, съмнявам се — призна Джан.

— Котката оссстава тук.

На Джан тайничко й олекна. Дължеше голяма благодарност на пантерата, но никога не би могла да й се довери напълно.

— Е, добре. Благодаря ти за всичко, Фруза. Пази се.

Пантерата се задоволи с дълбок гърлен звук, изведнъж се обърна и си тръгна. „Странно животно“, помисли Джан.