Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 202

— Аз спечелих битката при Криспиново езеро.

— Щом казваш — отвръщаше Кейл всеки път, когато Хенри Мъглата повдигнеше този въпрос насаме, което ставаше доста често. — Аз не помня много от нея.

— По собствените ти думи, дори ти не би могъл да удържиш Изкупителите.

— Наистина ли? Не звучи, все едно аз съм го казал.

От истинската атака, която Кейл беше повел срещу Изкупителите, той си спомняше само мимолетни образи. Единственото, което остана в паметта му от героичната му битка с несъществуващите Изкупители в езерото, беше някой и друг странен сън. Но накрая дори и сънищата избледняха. Хенри Мъглата си отмъсти за отнетото му признание по начин, който би получил горещото одобрение на всички петнайсетгодишни момчета по света. Жителите на Испански Лийдс бяха толкова впечатлени и признателни, че събраха дарения в размер, десетократно по-голям от нужния, за да се увековечи героичната победа при Криспиново езеро. На мястото на битката бе издигната каменна статуя. Кейл, висок осем стъпки, стоеше върху труповете на мъртви Изкупители, а онези, на които им предстоеше да бъдат жестоко заклани, се свиваха пред неземната му мощ. Хенри Мъглата подкупи каменоделеца да промени надписа в подножието на статуята с една буква, така че сега той гласеше:

„Във вечна памет на героичното дело на Томас Кейк“.

33.

Две седмици след битката при езерото Кейл се чувстваше ужасно и спеше почти през цялото време. Когато беше буден, или имаше страшно главоболие, или му се повръщаше, и често го правеше. Един от начините, които откри, за да откъсне мислите си от страданията, беше да лежи в тъмна стая и да си припомня всичките чудесни ястия, които беше ял с ИдрисПюк: свинско в сладко-кисел сос, фини спагети със седем вида месо, сладкиш с току-що набрани къпини, сервиран с двоен слой сметана. После се отдаваше на двуострото удоволствие да си мисли за двете голи момичета, какво беше да ги докосва и да бъде в тях (това все още го удивляваше всеки път, когато си помисли за него — що за идея!). Стига да успееше да избегне омразата, която изпитваше към Арбел, и вината — и то толкова заплетена вина — по отношение на Артемизия, това сякаш му помагаше да потъне в място, където всяка болка е притъпена. Често си спомняше конкретни дни и нощи и заспиваше с мисълта за тях. Една сутрин, две седмици по-късно, се събуди и се чувстваше далеч по-добре. Това се случваше от време на време — внезапното настъпване на няколко дни, през които се чувстваше почти нормален — стига да не прави кой знае какво. След няколко часа в този оазис започна да се чувства много странно; някакво силно желание не го оставяше на мира. Беше толкова силно, че не можеше да му устои. Може би, помисли си той, се дължеше на това, че едва не умря при Криспиново езеро. Но каквато и да бе причината, то го подлудяваше и не допускаше никаква съпротива.

— Искате ли висяща врътка?

— Не.

— Някога да сте правили трад?

— Не.

— Ами пръскало?

— Не.

— Искате ли гълъб? Това ще е екстра, разбира се.

— Не.

— Хугенот?

— Не.

— Смуколизка?

Като всички противни момчета на своята възраст, Кейл се опасяваше да не го правят на глупак.