Читать «Буря се надига» онлайн - страница 501

Трам се усмихна леко.

— Какво?

— Ех, синко. — Мъжът поклати глава, стиснал пред себе си широките си отрудени ръце. — Наистина са го направили. Хванали са те и са направили крал от тебе. Какво е станало с онова дългуресто момче, така ококорено на Бел Тин? Къде е неувереният момък, когото гледах през всички онези години?

— Мъртъв е — отвърна без колебание Ранд.

Трам кимна замислено.

— Виждам го. Ти… трябва да знаеш… За…

— Че не си мой баща ли?

Трам кимна и наведе очи.

— Знам го от деня, в който напуснах Емондово поле — отвърна Ранд. — Сам ми го каза в трескавите си сънища. Отказвах да го повярвам в началото.

— Да. Разбирам. Аз… — Стисна силно дланите си. — Не съм искал да те лъжа, синко. Или… е, май не трябва да те наричам така, нали?

„Можеш да ме наричаш син, разбира се. Ти си моят баща. Каквото и да казват някои.“ Но не намери сили да го изрече.

Прероденият Дракон не можеше да има баща. Един баща можеше да се окаже слабост, която да се използва — дори повече, отколкото жена като Мин. Любимите бяха нещо очаквано. Но Прероденият Дракон трябваше да е фигура от легендите, същество голямо почти колкото самата Шарка. Бездруго му беше трудно да накара някои хора да му се покорят. А ако знаеха, че Прероденият Дракон разчита на силата на един овчар?

Тихият глас в сърцето му крещеше.

— Добре си направил, Трам — промълви той. — С това, че затаи истината от мен, вероятно си спасил живота ми. Ако хората знаеха, че съм намерениче, и то намерен не къде да е, а на Драконова планина… щеше да се разчуе. Като нищо можеше да ме убият още като дете.

— О. Е, радвам се, че го направих, тогава.

Ранд вдигна ключа за достъп — той също му носеше утеха — и стана. Трам го последва припряно — държеше се все повече като поредния придворен или слуга.

— Велика служба изпълни, Трам ал-Тор — каза Ранд. — С това, че ме защити и отгледа, ти вкара света в нов Век. Светът ти е длъжник. Ще се погрижа да преживееш спокойно старините си.

— Благодаря за това, милорд — отвърна Трам. — Но не е нужно. Имам си каквото ми трябва.

Усмивка ли прикриваше? Може би речта на Ранд наистина беше високопарна. В стаята беше задушно и Ранд се обърна, мина по хубавия килим и отново разтвори широко вратите на терасата. Слънцето наистина беше залязло и над града бе паднал мрак. Лъхна го свеж вятър от морето и той пристъпи до перилото навън в нощта.

Трам застана до него.

— Съжалявам, че изгубих меча ти — промълви неволно Ранд. Чувстваше се ужасно глупаво.

— Няма нищо. Все едно, не знам дали изобщо го заслужавах.

— Не беше ли наистина майстор на меча?

Трам кимна.

— Бях, предполагам. Убих мъж, който беше, направих го пред свидетели, но така и не можах да си простя това. Въпреки че трябваше да го направя.

— Нещата, които трябва да правим, често са тези, които най-малко искаме да правим.

— Самата истина. — Трам въздъхна и се подпря на перилото до него. — Толкова е странно. Моето момче — Прероденият Дракон. Всички онези истории, които чух, докато пътувах по света… и аз съм част от тях.