Читать «Буря се надига» онлайн - страница 499

„Колко съжалявам, че вече не е тук“ — помисли си Ранд. Често се беше отчайвал от нея, но тя — повече от всеки друг — като че ли схващаше най-точно какво се очаква от него. Успяваше да го накара да иска да го направи, дори когато го беше разгневявала.

Ранд се обърна. Моарейн беше права. Не можеше да върне живота на мъртвите. Но много го биваше в това да носи смърт на живите.

— Съберете своите сестри на копието — извика той през рамо на Девите. — Тръгваме на битка.

— Сега ли? — попита едната, — Вече се стъмни!

„Толкова ли дълго съм вървял“? — помисли Ранд изненадано.

— Да. Тъмнината е без значение. Ще направя достатъчно светло.

Опипа с пръсти ключа за достъп. Изпитваше възбуда и ужас едновременно. Веднъж беше изтласкал сеанчанците в океана. Щеше да го направи отново. Сам.

Щеше да ги прогони, да. Поне тези, които останеха живи.

— Вървете! — изрева той на Девите и те затичаха на дълги отскоци по коридора. Какво беше станало със самообладанието му? Ледът бе изтънял напоследък.

Отвори рязко вратата на покоите си и вдигна ръка, за да накара Бранителите на пост пред нея да замълчат. Нямаше настроение да слуша бърборенето им.

Нахлу вътре и се ядоса, щом видя, че стражите са пуснали някого. С гръб към него стоеше непознат, загледан навън през отворените врати на терасата.

— Какво…

Мъжът се обърна. Не беше чужд. Изобщо не беше чужд.

Беше Трам. Баща му.

Ранд залитна стъписан назад. Привидение ли беше това? Някаква извратена уловка на Тъмния? Но не, беше Трам. Добрината в тези очи не можеше да се сбърка с нищо. Макар да беше с цяла глава по-нисък от Ранд, Трам винаги беше изглеждал по-крепък от всичко и всекиго около себе си. Широките му гърди и здравите крака бяха непоклатими не защото бе силен — в пътуванията си Ранд беше срещал много мъже с далеч по-голяма сила. Силата беше преходна. Трам беше истински. Сигурен и стабилен. Само да го гледаш вдъхваше утеха.

Но утехата се сблъска с това, в което Ранд се беше превърнал. Световете му се срещнаха — някогашният човек и човекът, който бе станал — като плисната върху нажежен камък вода. Едното се пръска, другото става на пара.

Трам стоеше колебливо на прага на терасата, огрян от треперливата светлина на двата светилника на стойки в стаята. Ранд разбра колебанието му. Не бяха кръвни баща и син. Кръвният баща на Ранд беше Джандуин, кланов вожд на Таардад Айил. Трам беше просто мъжът, намерил го на склоновете на Драконова планина.

Просто мъжът, който го беше отгледал. Просто мъжът, който го бе научил на всичко, което знаеше. Просто мъжът, когото Ранд обичаше и почиташе, и винаги щеше да обича.

— Ранд — промълви неловко Трам.

— Моля те… — проговори Ранд изумено. — Моля те, седни.

Трам кимна. Затвори вратите на терасата, после пристъпи и седна на един стол. Ранд също седна. Загледаха се мълчаливо през стаята. Каменните стени бяха голи. Ранд не искаше гоблени и картини. Килимът бе жълт и червен, и толкова голям, че стигаше и до четирите стени.

Стаята изглеждаше някак твърде съвършена. Ваза с прясно откъснати лилии и цветове калима, точно където трябваше да е. Столове в средата, подредени твърде точно. Стаята не изглеждаше като да живее някой в нея. Като толкова други места, където бе отсядал, не беше дом. Не беше имал истински дом, откакто напусна Две реки.