Читать «Буря се надига» онлайн - страница 489

Не беше изненадана. Те знаеха, че нямат друг избор, не и при армия на прага им, не и след като Елайда все едно, че беше умряла. Присъщо за Айез Седай беше да се действа все едно, че не е имало никакъв спор. Трябваше да се постигне единодушие.

Серин изглеждаше изненадана, че никоя не остана седнала, макар и само за да докаже, че няма да позволи да й налагат воля. Всъщност повечето Заседателки изглеждаха изненадани и Егвийн подозираше, че съжаляват за решението си да станат толкова бързо. Можеше да се спечели известна власт, ако се окажеш единствената, останала седнала, и принудиш кандидатката да измие краката ти и да помоли за разрешение да служи. Разбира се, това щеше да открои въпросната жена и да й спечели неприязънта на новата Амирлин.

Жените бавно заеха местата си. Егвийн не се нуждаеше от напътствие и никоя не й го предложи. Стана и прекоси залата, обутите й в пантофки стъпала минаха безшумно по изрисувания на камъка Пламък. Вятър нахлу през отвора, развя шалове и облъхна голата й кожа. Това, че бяха избрали да се съберат тук, въпреки зашеметяващата гледка през стената, говореше за силата на Съвета.

Серин я посрещна при Трона. Смуглата алтарка започна с грижливи пръсти да закопчава бюстието на Егвийн, а след това благоговейно вдигна от Трона епитрахила на Амирлин. Беше старият, със седемте цвята, прибран оттам, където Елайда го беше захвърлила. Серин я погледа за миг, вдигнала шала в ръцете си, сякаш го претегляше.

— Сигурна ли си, че искаш да носиш това бреме, Чедо? — попита тя много тихо. Не беше част от церемонията.

— Аз вече го нося, Серин — отвърна почти шепнешком Егвийн. — Елайда го захвърли, когато се опита да го среже и раздели както си иска. Аз го вдигнах и го нося оттогава. Бих го носила до смъртта си. И ще го нося.

Серин кимна.

— Мисля, че може би точно заради това го заслужаваш. Съмнявам се, че нещо в историите ще е сравнимо с дните, които предстоят. Подозирам, че в бъдещето учени ще се взрат назад към нашето време и ще го оценят като по-трудно — по-изтощително за ума, тялото и душата — от Времето на лудостта или самото Разрушение.

— В такъв случай е добре, че светът има нас, нали? — попита Егвийн.

Серин помълча, след което кимна.

— Предполагам, че да. — Постави епитрахила на раменете на Егвийн. — Издигната си на Амирлинския трон! — обяви тя и гласовете на другите Заседателки се сляха с нейния. — В прослава на Светлината и нека Бялата кула устоява во веки веков. Егвийн ал-Вийр, Бдителката на Печатите, Пламъкът на Тар Валон, Амирлинският трон!

Егвийн се обърна и бавно огледа групата жени, след това седна на стола. Имаше чувството, че се е върнала у дома след много дълго пътуване. Светът се огъваше под тежестта на допира на Тъмния, но изглеждаше някак малко по-правилен — малко по-сигурен — в мига, в който тя зае своето място.

Жените се подредиха пред нея по възраст, със Серин в самия край. Една по една приклякаха в дълбок реверанс пред нея, помолваха за разрешение да служат, а след това целуваха пръстена на Великата змия и се отдръпваха встрани. Докато ставаше това, Егвийн забеляза, че Тесан най-после се е върнала. Надникна вътре да се увери, че всички са облечени, а малко след това доведе на прага четирима стражи с греещия бял Пламък на Тар Валон на гърдите им. Егвийн потисна въздишката си. Бяха довели Силвиана във вериги, изглежда.